Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Е, това е малко изсмукано от пръстите — свих презрително устни аз.
— Така е — кимна той, без да се обиди. — Но виждаш ли тук листата? Яркозелени, восъчни и във формата на сълза. А не листата, които човек би открил в някоя селска горичка. Това са листа на култивиран градински храст — листа, които се виждат в двора на всеки дворец във Флоренция.
— Лаврови храсти! — възкликнах внезапно. Да, добре познавах тези храсти. Бях се крила в тях от кучката на Бембо и познавах отлично горчивия аромат на блестящите листа, които ми служеха за убежище.
— Точно така — лаврови храсти. На английски това е името „Лорънс“, на френски — „Лоран“, а на нашия, италиански език — „Лоренцо“. Растението на династията Медичи.
— Добре де, ама Неаполис си е все пак в Неапол. Какво те насочи точно към Рим?
— Редица следи. Рим е град, построен на седем хълма, а както вече разбрахме, числото седем и съюзът на седмина души стоят в центъра на нашата загадка.
— Извинявай — прекъснах го, — но от известно време все се каня да те питам — защо седем, а не осем или девет?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами на картината всъщност има девет фигури, ако броим и Купидон. Или пък осем фигури на възрастни. Тогава защо само седем души участват в този заговор или съюз, или каквото и да е там, а не осем или девет?
Брат Гуидо вдигна качулката на пътническата си мантия, за да се защити от вятъра, и промърмори:
— Честно да ти кажа, и аз не знам. Може би едната от фигурите е просто за заблуда или впоследствие, по някаква причина, е била прогонена от групата.
— Това вероятно съм аз, искам да кажа Флора — Флоренция — подметнах с надеждата, че в крайна сметка няма да ни се наложи да ходим чак там.
— Не и с твоето лице. Невъзможно е да бъде игнорирано — отсече той и аз се изчервих от удоволствие. Но това не беше комплимент, а просто разсъждение на глас. Погледът в очите на монаха беше отнесен. — От друга страна, възможно е една от фигурите да е изключена от заговора или пък да е поставена там, за да ни заблуди. Но това не може да бъде Флоренция — домът и на художника, и на неговия покровител. — Въздъхна озадачено. — Във всеки случай тъкмо седем е числото, споменато от дон Феранте, а числото седем, или седмата спирка на кръста, ни отвори вратата към Неаполис в църквата „Сан Лоренцо“. А както вече казах, Рим е издигнат на седем хълма.
Кимнах и попитах:
— И какво друго?
— Ами, Венера е облечена по римска мода. Виждаш ли? Облечена е доста по-различно от всички останали дами. Всички останали фигури са в леки, бели пролетни одежди, също като пасторални, буколически богини.
Нямах представа какво означава „буколически“, но на мен ми прозвуча като стомашно заболяване. Реших да го игнорирам.
— Но тези рокли са върхът на модата в момента! — възкликнах в знак на протест. — Роклята, с която бях облечена аз, с цветя, буквално изрисувани върху тъканта, е последният писък на модата. — Въздъхнах, спомняйки си за времената, когато единственото, за което мислех, бе за следващия член, който щеше да ми влезе, и за цвета на роклята, която щях да облека на следващия ден.
— Така е — съгласи се той. — Това е върхът на съвременната тосканска мода! Но погледни Венера! Тя изглежда напълно различна. Облечена е в дрехи от отдавна отминала епоха, в тъкани и драперии от античността. И носи силни цветове — не бели, прозирни воали, а наситени, класически цветове — червено, синьо и златно. За нея няма цветя. Тиарата й е директно от римския период, бижутата — също.
Погледнах внимателно. Венера беше относително лишена от бижута — не виждах никакви накити.
— Имаш предвид този медальон ли? — посочих красивия златен медальон, висящ върху гърдите на Венера, който сякаш проблясваше под лунните лъчи. Изглеждаше съвсем обикновен — кръгъл златен диск, в който бе поставен по-малък диск или може би кехлибар. Малкият мащаб на копието правеше бижуто трудно различимо.
— Да.
— И какво му е римското на този медальон?
— Честно казано, за да бъда напълно сигурен, трябва да видя голямата картина, но оттук ми изглежда като медальон на култа към Сол Инвиктус.
Нямаше нужда да го карам да ми обяснява — един поглед му беше достатъчен.
— Преди да открият Бога, хората са живеели съобразно ритмите на сезоните, природата и светлината, която им е давала живот. Затова са се прекланяли пред самото слънце. Знам, че за нас днес изглежда абсурдно, но е така.