Вестителят на бурята

И беше вътре.

Мракът беше по-черен от нощта — трябваше ѝ време очите ѝ да свикнат с него. Но дори след почти цяла вечност виждаше само на няколко стъпки пред себе си.

Няма да стане по-добре, като просто стоя тук.

Раздвижи се и потърси врата. Беше съвсем тиха, а из главата ѝ се щураха всякакви въпроси. Ами ако търговецът е в къщата? Ами ако наистина има куче? Огромно куче с огромни зъби?

Стигна до вратата, открехна я и зачака, ослушвайки се. Не чу нищо и тръгна по стълбите възможно най-бързо, после завъртя дръжката на вратата.

Само че тя не се отвори.

Погледна по-отблизо и забеляза огромната дупка на ключалка, като огромна смееща се уста. А ти какво очакваше? През матираното стъкло на вратата видя, че другите трима са прескочили оградата и стоят отвън. Чакаха да им отвори.

Раг отчаяно затърси ключ. Имаше ракла с чекмеджета и тя зарови из тях, изхвърляше документи, лупа, нож за писма, някакви големи дървени блокчета с незнайно предназначение и всякакви други боклуци, но не и ключ. В коридора имаше два чифта ботуши и тя ги обърна и изтърси. Отчаянието ѝ нарастваше с всеки миг, но ключ нямаше. Ако трябваше да претърси цялата проклета къща, щеше да се съмне. И то докато онези тримата висят отвън.

Застана в коридора и усети как паниката ѝ нараства, а очите ѝ се пълнят със сълзи. И тогава го видя, лъскав и сребрист, висеше на верижка на кука на стената.

Проклетият ключ!

Раг за малко да скъса верижката, когато го грабна от куката. Пъхна го в ключалката с надеждата, че ще пасне. Когато езичето се превъртя, тя издиша дъха, който бе сдържала от кой знае колко време.

Крупс нахлу през вратата още преди тя да я отвори напълно.

— Бравос, сладурано — каза той и профуча покрай нея, следван от Бърни.

— Да не се опитваш да събудиш проклетия квартал? — попита Стераджлио, размахал металния лост, който беше изпуснала. Той последва другите двама по стълбите и я остави да затвори вратата.

Тя тръгна след тях и чу, че са се заели за работа — местеха мебели, вадеха чекмеджета.

— Нали каза, че ще е тук — чу се гласът на Крупс, дрезгав шепот в мрака.

— Трябва да е тук, мамка му — отвърна Стераджлио. — Колс ми каза, че е под леглото на търговеца.

— Няма нищо под проклетото му легло. Къде може да е, идиот такъв?

Раг спря на върха на стълбите, нямаше желание да се появява там, докато спорят.

— Дръж си шибаната уста — каза Стераджлио и тя видя през открехнатата врата, че е спрял трескавото търсене и се взира в Крупс.

— Или какво? — попита Крупс. Той също беше спрял да рови и дясната му ръка пълзеше под палтото.

— Ей, момчета! — чу се гласът на Бърни, твърде високо, но Раг беше доволна от намесата. — Това ли търсите?

Крупс и Стераджлио се втурнаха към стаята, в която ровеше той.

— Да — отвърна Крупс. — Браво, Бърни. Поне един човек, на когото мога да разчитам. — Раг тръгна към вратата на стаята и видя, че стоят над огромен сандък. — Добре, вземай го, Бърни, и да се омитаме.