Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
Зелените куртки направиха чистка в следващите дни, когато всичко се успокои. Откриха тридесет тела, две от тях на деца от едно семейство, а майката беше изнасилена и насечена.
Нобул се разгневи, искаше да намери виновниците, но каква полза? Имаше твърде много кандидати и никой не беше достатъчно смел да му посочи истинските.
Скоро след това започнаха да получават рапорти за изчезнали хора.
Първо изчезваха по един-двама, но след това изчезна цяло семейство и Зелените куртки трябваше да се заемат.
Като че ли никой не знаеше нищо. Сякаш бяха отвлечени от самия Господар на враните. Нямаше признаци на борба, нямаше писъци, като че ли просто бяха поели Арлор знае накъде.
Зелените куртки обаче се стараеха да симулират дейност, поне за да не се надигне паника. Нямаше нужда от истерия в Стария град, няколко хиляди бежанци да се развилнеят и да раздават лично правосъдие. Тридесет убийства за една нощ бяха напълно достатъчни. Не им трябваше истинска касапница.
Зелените куртки патрулираха по двойки. Всяка двойка поемаше една улица и риташе вратите на случаен принцип, претърсваха къщите, арестуваха по някого — макар и рядко, защото нямаше място в градските тъмници. Така всички виждаха, че реагират на сигналите, правят нещо, борят се с престъпността.
Всъщност Нобул знаеше, че това е загуба на време. Имаше твърде много престъпници и твърде много почтени хора — фермери, търговци, занаятчии — се превръщаха в крадци, изнудвачи и измамници, за да нахранят семействата си.
Затова той тръгна с Дени към Стария град с голяма неохота. Момчето бе показало, че не е голям боец, но доказа лоялността си и Нобул не би се доверил никому другиго от Кехлибарената стража да му пази гърба. Освен това през последните няколко дни на разбиване на врати най-лошото, на което налетяха, беше пищяща майка, която ги молеше да донесат лекарство за болното ѝ бебе. Опитаха се да я успокоят, но без успех. Накрая се предадоха и я оставиха. Нобул изпита вина, но тя беше просто жена с болно дете, а Дъщерите на Арлор правеха всичко по силите си за болните и гладуващите. Какво да сторят Зелените куртки?
— Какво става според теб? — попита Дени, докато вървяха по мръсната улица.
— С кое какво става? — отвърна Нобул, внимаваше да не стъпи в някоя нечистотия. Сякаш откакто прочистиха района, единствената промяна бе в това, че кучешките лайна бяха заменени от човешки.
— Къде изчезват хората?
Нобул сви едрите си рамене.
— Откъде да знам. Едно е сигурно, като преобръщаме тези бордеи, няма да открием отговора.
— Тук съм съгласен — рече Дени. Беше особено приказлив през последните дни, твърдеше, че трябва да търсят истински престъпници, а не фантоми през нощта. Това накара Килгар да му припомни каква добродетел е безпрекословното подчинение, защото, например, може да му спести подута устна. И Дени си затвори устата.
— Искаш ли да ти кажа какво мисля?
— Всъщност не — отвърна Нобул и не изпита вина, когато Дени го погледна разочаровано. Дени може и да го развеселяваше, но сега не беше време за откачените му теории.
Продължиха по улицата и момчето го погледна с примирение.
— Ами тази? — посочи една врата.
— Не е по-различна от другите — отвърна Нобул. — Давай.
— Защо пък аз? Винаги съм аз. Добре, ще хвърляме чоп — и той извади монета.
— Тура — рече Нобул, а Дени хвърли монетата във въздуха. Хвана я, плесна я на опакото на дланта си и надникна.
— Ези.
Нобул си позволи усмивка.
Дени опря ръце от двете страни на вратата и я изрита. Дървото се разцепи, но вратата не поддаде. След втория ритник обаче хлътна навътре. Дени се втурна в стаята, следван от Нобул, който стискаше оръжието си.
— Никой да не мърда, в името на крал Каел! — извика Дени.
Нобул видя, че вътре има само един мъж. Беше с изпито лице и гледаше изплашено, и въртеше очи към ножа на масата, но явно размисли.
Мястото беше порутено, миризливо и задушно и Нобул се зачуди как е успял да създаде такава воня за толкова кратко време. Огледа стаята. Всичко изглеждаше нормално, но мъжът се озърташе като завардено животно.
— Име? — попита Дени.
— П… Пардо — отвърна мъжът. — Иваар Пардо от Брайър Лок.
— Дрелдун, нали? Доста път си бил от север.
— Че къде другаде да ида?
Дени кимна.
— Само ти ли си тук, Иваар?
— Да, нямам семейство.
— Знаеш ли защо сме тук? — Нобул трябваше да признае, че макар да не беше добър в боя, Дени умееше да вдъхва респект.