Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
Барнус беше съвсем паникьосан.
— Точно така, лайно такова — потвърди Стераджлио и се приближи с ножа.
— Чакай! Чакай! — изписка Барнус. — Той е в голямата спалня! Под дюшека.
Крупс погледна невярващо Бърни и Стераджлио.
— Не проверихте ли под дюшека?
Тримата хукнаха презглава да намерят ключа и да отворят сандъка. Раг стоеше като вкоренена и ги гледаше как едва не се претрепаха по стълбите от бързане.
Тя бавно се обърна към Барнус. Беше се ококорил от страх, а от устата му се стичаше струйка кръв. Взираше се умоляващо в нея.
Раг огледа стълбището. Знаеше, че вероятно ще убият търговеца. Никой не носеше маска и въпреки мрака Барнус щеше да си спомни лицата на четиримата престъпници, които го бяха тормозили. Тримата мъже нямаше да оставят свидетел за Зелените куртки.
Раг тръгна към стола и отчаяно започна да развързва въжето, като се вслушваше в шума и стъпките от горния етаж. Накрая успя и се изправи.
Барнус се усмихна с благодарност… после я зашлеви с опакото на дланта си по лицето. Тя се стовари по гръб на пода и си удари силно главата.
Беше замаяна и не успя да стане, но все пак го видя как рови в чекмеджето на писалището си. Нещо проблесна на светлината на свещите. Някакво острие.
— Ще ви науча, копелета такива, как се краде от Барнус Джуно — рече той, изцъклен от животински гняв.
Някой слизаше по стълбите и търговецът хукна да се скрие.
Раг беше твърде зашеметена, за да продума.
Бърни влезе, смръщил чело.
— Не е този ключът, мръсно ко…
Извика от болка, защото Барнус заби ножа в горната част на ръката му. Преди да го измъкне и да удари отново, Бърни се извъртя и изтръгна оръжието от хватката му.
— Копелета! Знаете ли кой съм? — изпищя Барнус и скочи напред, протегнал ръце, но Бърни го събори само с един замах. Измъкна ножа, хвърли го на пода, а Барнус пак налетя. Не беше ясно какво се опитва да постигне, защото не можеше да се мери с Бърни.
Бърни отблъсна търговеца точно когато в стаята влетяха Крупс и Стераджлио.
— Какво става, мамка му? — извика Крупс и се олюля, защото Барнус го удари в челюстта.
Стераджлио нямаше намерение да получи от същото и извади ножа си. Раг вече се изправяше.
Опита да изкрещи „не“, „спри“ или нещо подобно, но не намери думи. Стераджлио прободе Барнус три пъти — в гърдите, в корема и в бедрото, — преди търговецът да усети какво става.
Приличаха на глутница кучета, нападащи мечка — първото ѝ пуска кръв, а останалите си чакат реда. Бърни беше следващият и заби юмрук във врата на търговеца. Крупс, възстановил се бързо от удара, извади своя нож и скоро и тримата започнаха трескаво да мушкат, удрят и ритат. Крясъците им на омраза заглушаваха писъците на търговеца.
Раг гледаше безпомощно как превръщат в кървава каша човека, когото дойдоха да оберат.
Когато всичко приключи и Барнус спря да мърда, Крупс я изгледа. Обвинението беше очевидно, нямаше нужда от думи.
— Да се разкараме оттук — каза той и тръгна към вратата.
Тримата се изсипаха навън. Раг спря само за миг, за да погледне към Барнус. Красивите му дрехи бяха пропити с кръв. После тя последва мъжете.
Портата беше отворена — сигурно Барнус я беше оставил така — и те безпрепятствено се втурнаха в нощта.
Докато бягаше, Раг осъзна, че няма да ѝ се размине за това.
Искаше да се отърве от тези тримата и от стореното от тях, да избегне неминуемото възмездие, което скоро щеше да ги сполети, но къде да иде? Кой ще я вземе сега?
Можеше да иде право при Зелените куртки, но дали ще ѝ повярват? Как ще обясни, че не е искала никой да пострада?
Затова следваше тримата мъже, като добре съзнаваше, че е не по-малко виновна от тях.
Тридесет и едно
Прииждаха като прилив, с тази разлика, че нямаше изгледи да се оттеглят скоро. Хиляди се стичаха в Града, тълпи от изстрадали мъже, жени и деца, натоварили малкото си вещи на каруци и на добичета.
Нобул и останалите от Зелените куртки ги гледаха от Моста на Спасителя как се изливат като кален поток към временните домове, в които щяха да живеят, докато крал Каел не отблъсне хуртите. Нобул понякога се чудеше дали е умно да ги оставят без надзор, без да има кой да им каже къде да идат, в коя къща да се установят, но Килгар смяташе, че така е по-добре.
— Ако ще се избиват — рече той, докато се взираше надолу с едничкото си око, — няма смисъл да им се пречкаме.
Нобул донякъде го разбираше. Но ако долу имаше човек с власт, който да насочва тълпите към най-спокойните райони, нещата щяха да вървят по-гладко. Може би дори щяха да спасят животи.
Но така или иначе бежанците бяха оставени да се оправят сами. Пътят към Стария град стоеше отворен и те се изливаха по него. Разбира се, щеше да има касапница. Всички искаха най-добрите места, близо до Сторуей, за да изхвърлят нечистотиите право в морето. Както винаги най-силните, най-грубите и най-злите щяха да се докопат до тях.