Вестителят на бурята

— Да, чух, че не можел да спи и плачел във възглавницата.

Уейлиън искаше да мине без подигравки. Беше събрал достатъчно, а и без това се чувстваше съвсем чужд тук. Не разбираше книгите, които четеше, уроците не ставаха по-лесни и беше само въпрос на време да го прогонят от Кулата.

Поне щеше да се върне у дома.

Е, разбира се, посрамен, но не му пукаше. Щеше да понесе приказките за провала си: скоро щяха да затихнат. Щеше да стане писар или някакъв учен, щеше да се установи в сфера, която няма общо с магията.

Беше съвсем сигурен, че няма да му липсва.

Господарката му го чакаше в подножието на стълбата. За щастие тази сутрин не видя в очите ѝ презрение. Тя пак приличаше на присмехулен гаргойл, лишен от всякакви чувства, беше все така страховита, но поне не излъчваше враждебност. Само безразличие.

Гелредида мина през огромните врати, когато той стигна до края на стълбата и с мъка се завтече след нея. Не че имаше значение. Трябваше да е тихата ѝ сянка. Не виждаше друга причина за присъствието си. Не би могъл да допринесе с някакво прозрение към ситуацията, макар вече да знаеше що за ситуация са тръгнали да разследват.

Тази нощ беше третата, в която Гелредида го вземаше със себе си. При първата огледаха страховит изкормен труп, който го накара да си изповръща червата. Втората нощ беше точно след като успя да се изложи пред Герди, Брам и останалите. Гелредида отиде при него, събуди го от тревожните му сънища и го поведе по улиците до друга къща, обградена от Зелени куртки. Този път нямаше тълпа, която се опитва да зърне касапницата. Убийството бе също така гротескно като предишното, тялото на мъжа беше насечено, символите по стените бяха дори още по-скверни, но Уейлиън не можа да ги разчете. Поне успя да задържи вечерята си, въпреки настойчивите ѝ позиви да излезе през устата му.

Сега, докато следваше Гелредида по мизерните улици, беше по-оптимистично настроен. Предполагаше, че обезобразените мъртви тела си приличат и това убийство няма да го изненада с нищо.

Уейлиън не обръщаше много внимание на пътя. Улиците си бяха все същите: порутени къщи, скупчени твърде близо една до друга, а до тях клечаха кални просяци и молеха за някоя монета.

Очакваше Зелените куртки да посрещнат господарката му, затова се изненада, когато тя почука на неохраняваната врата на огромна каменна постройка със заковани с дъски прозорци.

След известно време във вратата се открехна прозорче. Човекът от другата страна не каза нищо, но явно разпозна Гелредида, защото бързо отвори и ги пусна вътре.

Не беше влизал в бардак, но все пак не това бе очаквал. Вратата се отвори към широко помещение, в което имаше няколко канапета, на които се изтягаха оскъдно облечени момичета с всякакви размери и форми. Някои изглеждаха отегчени, други изплашени, а една плачеше. Успокояваше я курва с най-големия бюст, който бе виждал.

Почти се погнуси от тези жени. Беше чувал за курвите и за мъжете, които търсеха утеха в компанията им, но никога не бе приближавал до тях. Присъствието им го караше да се чувства мръсен, сякаш ще се зарази от нещо само защото е в същата стая.