Вестителят на бурята

— Е, какво да правим сега? — попита Дени, като сбърчи нос, щом погледна в сандъка.

— Нищо не можем да направим — отвърна Нобул. — Не можем да я раздадем, ще разболеем хората.

Дени се обърна към Иваар.

— Хората гладуват, а ти си оставил храната да се развали. Иде ми да те накарам да я изядеш всичката пред мен още сега.

Иваар изглеждаше изплашен, по бузата му се търкулна сълза.

— Няма смисъл вече — каза Нобул. — Хайде, не мога да понасям повече тая воня.

Излязоха и Дени затвори вратата.

— Трябваше да го набием — рече той, щом тръгнаха обратно към града.

Нобул поклати глава.

— Защо? Да му дадем да разбере? Горкото копеле си има достатъчно неволи. Всички може да си имаме скоро.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че може няколко хиляди шибани хурти да почукат на вратата ни след седмици. И какво ще правим тогава?

— Не, кралят ще се справи с тях при Келбур Фен. Може да стане още днес. Щом им нарита задниците, всичко ще бъде пак нормално.

— Не бъди толкова сигурен. Няма значение с колко рицари, стрелци и пешаци разполагаш, ходът на битката винаги може да се обърне.

Нобул видя, че Дени е готов да спори, но и двамата знаеха кой е бил на война.

— Няма смисъл — каза Дени, след като изминаха още малко път. — Давай да се прибираме в казармите. Бих убил за едно питие.

Всеки друг ден Нобул би му отказал. Всеки друг ден щеше да изпълни дълга си, не от страх пред Килгар, а защото искаше да е зает с нещо, да ангажира мислите си. Днес обаче всичко му изглеждаше отвратително, мястото, вонята и измъчените хора, които живееха тук. Ако изобщо това беше някакъв живот.

Той кимна и Дени се усмихна. Очевидно не беше очаквал съгласие.

— Е, къде отиват според теб изчезналите бежанци? — попита пак младежът, докато вървяха към Моста на Спасителя. Нобул се възхити на упоритостта му.

— Не зная. Но съм сигурен, че като ритаме вратите, няма да открием виновниците.

— А откъде би започнал тогава?

— Ти как мислиш? Ако Гилдията не знае какво става, значи никой не знае. Техните врати трябва да ритаме.

— Желая ти успех — ухили се Дени. — Но ме предупреди кога ще нападаш откачените копелета, че да мина в друга смяна.

Момчето беше право. Гилдията имаше очи и уши навсякъде и доста от Зелените куртки бяха изцапали ръцете си с тях. Тази линия на разследване беше опасна и най-вероятно щеше да приключи с нож в гърба на дръзкото копеле, което я подхванеше.

Продължиха по пътя си и Нобул усети, че Дени си умира да го попита за неговата хипотеза.

— А каква е твоята теория?

Дени се ухили широко.

— Странно, че питаш. Нали знаеш онези убийства? Кой не ги знае? Всички са свързани. Онези изкормени нещастници, които видяхме из целия град, са само началото. Просто упражнение, така да се каже. Същото откачено копеле отвлича и бежанците.

Нобул вдигна вежда.

— И как точно го прави?

— Ами нали е магьосник? — Дени размърда пръсти пред себе си, сякаш описваше заклинание във въздуха. Нобул знаеше, че момчето едва успява да се изпикае само, камо ли да направи магия.