Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
- И какво иска господин Стърн?
Хари трепереше, сърцето му щеше да се пръсне от напрежение.
- Нямам претстафа, господине - каза Лутър. - Но каза, че е фажно. Чака фи фкъщи.
Хари отстъпи пред настояването на Лутър и неохотно прие да го последва до Конкорд. Стъмваше се. Стигнаха до огромното имение на Стърн, където Кейлъб безмълвно заведе Хари на обширна тераса в къщата. Разположил се по лек халат край маса на терасата, Елайджа Стърн пиеше цитронада. Щом видя Хари, той се изправи и тръгна да го посрещне, видимо облекчен от идването му.
- Господи, драги Хари, мислех, че никога няма да ви открия! Благодаря ви, че дойдохте до тук в този късен час! Звънях ви по телефона, писах ви писмо. Всеки ден изпращах Лутър да ви търси. Никаква вест от вас. Къде се бяхте скрили?
- Отсъствах от града. Какво толкова важно има?
- Знам всичко! Всичко! И искахте да скриете истината от мен?
Краката на Хари се подкосиха - Стърн знаеше за Нола.
- За какво говорите? - измънка той, за да спечели време.
- Но за къщата в Гуз Коув, да му се не види! Защо не ми казахте, че се каните да я напуснете заради парични затруднения? От бостънската агенция го научих. Предадоха ми, че сте се разбрали утре да върнете ключовете, затова беше спешно да ви открия! Непременно трябваше да говоря с вас! Нямам нужда от наема за къщата и държа да подкрепя проекта за книгата ви. Искам да останете в Гуз Коув, докато завършите романа си. Какво ще кажете? Нали това място ви вдъхновява, защо тогава да го напускате? Всичко съм уредил с агенцията. Имам слабост към изкуството и културата. Ако ви е добре в тази къща, останете още няколко месеца! Много ще съм горд, ако успея да допринеса за написването на велик роман. Не ми отказвайте, не познавам много писатели. От сърце искам да ви помогна.
С въздишка на облекчение Хари се отпусна на един стол. Веднага прие предложението на Елайджа Стърн. Беше възможност, на каквато не се бе надявал - да се възползва от къщата в Гуз Коув още няколко месеца, да завърши романа си, вдъхновяван от Нола. Ако живееше скромно и като не плащаше наем за къщата, щеше да задоволява нуждите си. Остана още малко със Стърн на терасата, за да си поговорят за литература и главно от учтивост към благодетеля си, защото единственото му желание бе да се прибере незабавно в Орора, да се срещне с Нола и да й каже, че е намерил решение. После си помисли, че тя може би вече е минала през Гуз Коув. Дали е видяла, че вратата е заключена? Открила ли бе, че е избягал, че е бил готов да я изостави? Усети, че стомахът му се свива, и когато сметна, че вече е прилично да си тръгне, с пълна скорост подкара към Гуз Коув. Побърза да отвори капаците, пусна водата, включи газта и тока, подреди нещата си по местата им, за да заличи всяка следа от бягството си. Нола не биваше никога да узнае. Нола, неговата муза. Тази, без която нищо не можеше да направи.
*
- Ето - каза Хари, - ето как успях да остана в Гуз Коув и да продължа книгата си. През следващите седмици правих само едно - пишех. Пишех като луд, пишех трескаво, пишех така, че губех представа за сутрин и вечер, за глад и жажда. Пишех, без да спирам, докато ме заболят очите, китките, главата, всичко. Пишех, докато не започнеше да ми се повдига. В продължение на три седмици писах ден и нощ. И през цялото това време Нола се грижеше за мен. Идваше да ме наглежда, да ми дава да ям, да ме накара да спя, водеше ме на разходка, когато усетеше, че вече не издържам. Дискретна, невидима и вездесъща - благодарение на нея всичко ставаше възможно. И главно, тя преписваше текста ми на машина, една портативна „Ремингтън“. Нерядко отнасяше със себе си част от ръкописа, за да го прочете. Без да ме пита. На другия ден ми казваше какво мисли. Коментарите й често бяха хвалебствени, повтаряше ми, че текстът е великолепен, че това са най-хубавите думи, които някога е чела, и с големите си влюбени очи ме изпълваше с изключителна увереност.
- Какво й казахте за къщата? - попитах.
Че я обичам повече от всичко на света, че съм искал да остана близо до нея и съм успял да уредя нещата с банката, за да мога да си платя наема. Благодарение на нея написах тази книга, Маркъс. Вече не ходех в „Кларкс“, почти не ме виждаха в града. Тя бдеше над мен, грижеше се за всичко. Дори ми казваше, че не мога да пазарувам сам, защото не знам какво ми е нужно, и че трябва да ходим заедно в отдалечените супери, за да бъдем спокойни. Гневеше се, когато установеше, че съм прескочил обяд или съм вечерял с шоколад. Какъв великолепен гняв беше това... Бих искал този нежен гняв да ме съпровожда в творчеството и в живота ми завинаги.
- Значи, наистина сте написали „Произходът на злото“ за няколко седмици?