Отдел Убийства: Илюзия за грях
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #14
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-037-1
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Илюзия за грях». Краткое содержание книги:
— Аз съм — припряно каза тя в слушалката.
— Аз съм — чу той в слушалката възбудения глас на Вера. — Случи се нещо ужасно. Те скоро ще дойдат при теб.
— Кои „те“?
— Ами ония… От ФСБ и от милицията.
— Всички наведнъж ли? — невъзмутимо се подсмихна той. — Няма ли да ми станат малко множко?
— Извинявай — забърбори Вера, — аз съм виновна за всичко. Нали помниш, че те помолих да прегледаш едно момиче?
— Да, разбира се, покойният ти съпруг трябваше да го доведе преди една седмица.
— Те взеха да ме разпитват какво е това момиче и при кой лекар е имал намерение Олег да го води. Не исках да им казвам за тебе, честна дума, но излезе, че Олег е съобщил на момичето, че ще го води при лекаря на жена си. Беше безсмислено да отричам, наложи се да им кажа. И сега те ще дойдат при тебе. Това е ужасно! И всичко е заради мен! Прости ми.
— Ама, Вера, моля ти се — снизходително се позасмя той, — недей да изпадаш в паника. Тези хора си вършат работата, искат да издирят убиеца на мъжа ти. Нека дойдат, с удоволствие ще отговоря на всичките им въпроси. Пък и нямам какво толкова да им разказвам. Аз не познавам съпруга ти, нито пък неговото протеже. Дори не знам коя е тя и от каква болест страда. Така че няма да им бъда особено полезен. Но нека дойдат, за бога. Не бива да се вълнуваш така, момичето ми. Това е вредно за тебе. Трябва да се пазиш.
— Ти… — Стори му се, че Вера изхлипа. — Наистина ли не ми се сърдиш?
— Но боже мой, естествено, че не ти се сърдя: Защо трябва да ти се сърдя? Жалко само, че тия хора напразно ще си загубят времето. Впрочем това си е тяхна работа. Нали не си забравила, че вдругиден трябва да дойдеш на преглед?
— Не, разбира се, как мога да забравя. Но повтори, моля те, че не ми се сърдиш, и да тръгвам вече, че закъснях.
— Не ти се сърдя, Верочка, избий си тия глупости от хубавата главица и мисли само за нашето бебенце. Целувам те.
— И аз — изгука тя в слушалката.
Той беше съвсем искрен. Наистина не се страхува от посещението на оперативниците, независимо дали са от милицията или от ФСБ. Няма какво да крие. Нищо общо няма с убийството на съпруга на своята любовница. Нека дойдат и да задават въпросите си. Нека опитат да се хванат за нещо. А той ще се забавлява, наблюдавайки безплодните им напъни. Моля, готов е да ги приеме всеки момент.
Глава 12
Трети ден вече утрините за Наташа бяха коренно различни от тези през шестте години, прекарани в болницата. Нямаше я лекарската визитация, а преди това — обичайната блудкава закуска от рядък грис и чай. Трети ден поред тя се събуждаше в просторното помещение, наподобяващо болнична стая, изяждаше закуската, която й донасяха, а след това започваха заниманията. Яденето й харесваше, но имаше някакъв особен, необикновен вкус. Наташа дори не знаеше как се нарича онова, с което я хранеха.
Последното, което си спомняше от предишния живот, беше разходката из болничния парк с Михаил Александрович, новия лекар. Двамата придружаваха някакъв много смешен дебел чичко до административната сграда, защото ужасно бързаше и се боеше, че ще обърка пътя. А после изведнъж започна този живот, и той й харесваше много повече от онзи. Ако нямаше едно но. Сестра й Ира. Сигурно се е побъркала от тревога къде е тя. А и хлапетата сигурно са се затъжили за нея. Иначе този живот напълно я задоволяваше.
Първия път Наташа се свести в някаква кола и разбра, че лежи в количката си. Мъжът, който седеше до нея, веднага забеляза, че е отворила очи, каза й нещо мило и успокоително и бързо й направи инжекция, след което тя отново се унесе. За втори път дойде на себе си в самолета. До нея седеше същият мъж и веднага извади спринцовката. А после непрекъснато виждаше наоколо си тази стая и учтивите мълчаливи хора, които я обслужваха. Кой знае защо, никой от тях не й проговаряше. Приказваха й само двама души — мъжът, който беше с нея в колата и самолета, и Мирон. Но онова, което й казваха, съвсем не задоволяваше седемнайсетгодишната Наташа Терехина.
— Сега всичко зависи само от теб, момиче. Покажи ни на какво си способна и ние обещаваме да ти осигурим най-хубавия живот, който изобщо е възможен при твоето състояние.
— Трябва да ви покажа на какво съм способна ли? Но аз съм инвалид.
— Ти си вундеркинд, макар че едва ли някой го съзнава. Хората в болницата просто не можеха да оценят твоите способности. Не мога и не искам да ти обяснявам с подробности, но колкото по-добре се представиш, толкова по-хубав ще бъде по-нататъшният ти живот. Запомни това.