Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Вие сте ме отвлекли? — попита тя тогава, още първия ден.

— Много естествено. Но защо са тия груби думи, Наташенка? Казано по друг начин, ние те отведохме и настанихме в по-комфортни условия, каквито заслужава необикновената ти главица. Но за едно си права: никого не сме уведомявали, нито пък сме искали разрешение.

— Защо ме отвлякохте? Искате да вземете откуп ли?

— Ама моля ти се! — избухна в смях мъжът. Наташа вече знаеше, че името му е Василий. — За какъв откуп говориш? Какво можем да вземем от сестра ти? Старата метла или лопатата?

— Но няма ли да ме търсят? — обърка се Наташа.

— Това също зависи само от теб. Както решиш, така ще стане. Сега наистина те търсят, но може всеки момент да престанат, стига ти да пожелаеш това. Впрочем за мен няма никакво значение. Нека те търсят. Така или иначе тук никой няма да те открие.

— Къде съм сега? — едва чуто попита тя. — Къде сте ме докарали?

— Ех, и ти — въздъхна Василий, — а ми бяха казали, че си толкова умно момиче. Има ли смисъл да задаваш въпроси, на които няма да получиш отговор? Няма, разбира се — сам направи той заключението. — Значи изобщо не бива да питаш. Помисли си и реши кое предпочиташ: да те търсят или не. Веднага те предупреждавам, че това няма да промени нещата. Няма да те намерят. Но можем да направим поне така, че сестра ти да не се тревожи и да не си въобразява разни страхотии. А и ти се безпокоиш за нея, нали?

Наташа мълчаливо кимна. Засега не се боеше от нищо, защото не можеше да си представи защо, с каква цел някой би й причинил зло. Тоя Василий току-що сам каза, че от Ира няма какво да се вземе освен старата метла, значи не става дума за откуп, за пари, сиреч никой няма да я убие или да й реже пръстите и ушите, за да ги изпраща като заплахи на сестра й. От разговорите в болницата, от телевизионните филми и книгите, тя знаеше, че понякога крадат момичета, за да ги продават на публични домове в чужбина, но тя не ставаше за тая работа. Няма да я убият и заради някой орган за трансплантация, защото, буквално казано, в тялото й няма едно здраво място. С други думи, след като премисли всички евентуални причини да й навредят или да я убият, седемнайсетгодишната Наташа Терехина стигна до извода, че не я заплашва кой знае какво. След шестте години, прекарани в една и съща болница, тази промяна на обстановката й се струваше дори интересна. Някакво приключение в безнадеждния й живот на инвалид, окован в корсет. Все пак имаше две неща, за които се безпокоеше. Преди всичко за Ира. Как ли е тя сега? Сигурно се побърква от тревога. И второ: какво ще стане със самата нея, ако й се наложи медицинска помощ? При всеки пристъп на силни болки или поредната сърдечна криза в болницата всички лекари и сестри знаеха какви лекарства може и трябва да й се дават и кои са категорично забранени. А тук? Знае ли го някой? Дали няма още от първото лекарство, което й дадат, да получи алергичен шок, да се подуе и задуши?