Отдел Убийства: Илюзия за грях

Родителите на Мирон бяха ингуши, но той бе роден в Западна Украйна, недалеч от крайграничния Ужгород. Баща му беше офицер и служеше в Прикарпатския военен окръг. Антируските настроения тук открай време си бяха силни, „кацалите“ бяха мразени и презирани. Така че офицерът ингуш, чиито родители бяха пострадали от принудителното сталинско преселение, бързо намери тук своята психологическа „екологична“ ниша. Той нарече сина си Асланбек въпреки нежеланието на жена си, която смяташе, че щом момчето ще ходи в местно училище и ще дружи с местните деца, не бива много да се отличава от тях. Майката смяташе, че след като живеят в Украйна, може да дадат на детето си славянско име, но бащата остана непреклонен. Проблемът обаче се разреши от само себе си: в детския дом и в училище никой не наричаше Асланбек с пълното му име, обръщаха се към него с разни прякори, производни от малкото или фамилното му име, а понякога и кой знае от какво измислени. Отначало „Асланбек“ бе съкратено на „Аслан“, после бе преведено на по-обичайното „Слава“, а по-късно съвсем естествено възникна въпросът: „А „Слава“ от какво е съкращение?“ Изборът, беше между Вячеслав, Станислав, Владислав, Ярослав, Бронислав и Мирослав. Момчето избра последния вариант, това име най-много му хареса. И тутакси се появиха „Славко“, „Мирко“, „Мирча“ и прочие. Накрая Асланбек започна да се представя с името Мирон и понеже свободно говореше украински, тутакси отпадаха всички въпроси. Никой вече не го закачаше и не изопачаваше истинското му име. От ингуша Асланбек той се превърна в украинеца Мирон и за неговата националност се сещаха само когато отваряха паспорта му. А и по външност почти не се различаваше от истинските украинци, защото, ако се вярва на народния фолклор, „черновеждите и чернооките“ тук винаги са били образец за красота.

За избора на професия се наложи да води с баща си истинска война. Той държеше синът му да стане офицер, и при това настояваше непременно да получи военно образование някъде в Кавказ.

— Ти си длъжен да станеш ингушки офицер и да служиш на нашата родина. Ако идеш да следваш в Киев, ще те вземат войник в украинската армия.

Обаче Аслан-Мирон нямаше желание да става военен, искаше да кандидатства във Физико-техническия институт. Майка му беше на негова страна, тя не споделяше възгледите на прекалено политизирания си съпруг ислямист и като всяка майка, не искаше синът й да участва във военни действия. Но бащата не отстъпи. И Аслан замина за Владикавказ да кандидатства във военното училище. Извади късмет. За това спомогна тамошният стремеж към национално самоопределение, който се изразяваше с цялата си острота във факта, че приемните изпити бяха на осетински език, не на руски, а още по-малко пък на украински. Бащата с голямо неудоволствие и яд реши да го прати във Военната академия в Киев, но и тук не беше толкова лесно, както си представяше кадровият офицер, изградил цялата си кариера в Западна Украйна. Оказа се, че е напълно допустимо да се използват здравето и силите на офицера ингуш, но да се позволи на сина му, в чиито жили не тече украинска кръв, да получи висше образование, и то в такава престижна академия, е нещо съвсем различно. Дори коренно различно. За това трябваше да има украинско гражданство, а Асланбек не се беше погрижил своевременно. Не помогнаха дори връзките на баща му в Министерството на отбраната, за което лично Аслан-Мирон безкрайно много се радваше. Налагаше се да търсят изход от положението, защото момъкът беше донаборник, през пролетта щяха да го взимат войник, и то в украинската армия, което бащата за нищо на света не искаше да допусне. Синът му трябваше да служи на исляма, а не на православната църква. И пак така с голямо неудоволствие разреши на Аслан да кандидатства, но само в такъв институт, където има военна катедра и студентите са освободени от военна служба. Междувременно обаче изборът беше станал доста ограничен, тъй като двата опита за влизане във военните висши учебни заведения бяха отнели почти месец и половина и трябваше да се търси институт, където приемните изпити се провеждат през август. Именно така се получи, че Асланбек-Мирон успя да влезе точно в института, за който си бе мечтал — Физико-техническия.