Сибирски тайни
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #32
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1710-5
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Сибирски тайни». Краткое содержание книги:
Ето на, не е ясно колко искреност има в тези думи, колко лъжа и колко глупост. Нима Пьотър Сергеевич наистина смята, че като помага на Лариса да мами родителите си и крие връзката й с някакъв съмнителен тип, допринася „всичко да й е наред“? Нещо не е за вярване! Впрочем… Възможно е този вагабонтин, както го нарече Ворожец, да има някакво отношение към самия Пьотър Сергеевич. Например да е син на негов стар познат. Или син на негова бивша любовница. А може и направо да е негов извънбрачен син. А ако е просто човек, полезен на Ворожец, който му прави различни услуги? Разбира се, нищо не й пречи да го попита, само че… Всъщност какво толкова я интересува? Какво я засягат Лорик и нейните кавалери — и истинският, и фалшивият? Пък и време е да се прибира, обядът явно се проточи.
— Накъде сега? — поинтересува се Ворожец, щом видя, че Настя посегна към папката и се приготвя да тръгне. — Пак ли на посещения?
— Не, за днес приключих. Ще занеса документите в хотела, Юрий Викторович ме чака.
— Но защо в хотела! — Пьотър Сергеевич сякаш истински се разстрои. — Вие сте мои гости до утре сутринта, нали така се разбрахме. Може би ви е неудобно да работите в кабинета за гости? Само кажете, Ина ще уреди всичко, ще ви бъде предоставена която и да е друга стая. Или не е там работата?
— Всъщност точно там е — тежко въздъхна Настя. — Трябва да разгърнем и закрепим всички планове, карти, схеми. В кабинета за гости няма място. А в хотелската стая има. Юрий Викторович не иска да чака до утре, когато се върнем в хотела, той трябва да си състави що-годе пълна представа, за да се отчете пред брат ми и да получи следващи указания. Нали разбирате, искаме да приключим колкото може по-бързо, че вкъщи ни чакат семейства. Юрий има съпруга и внучка, аз — съпруг. Пък и много неща предстои да вършим по основната си работа.
— Но Ина ще уреди всичко! Сега ще й кажа…
— Не е нужно — меко го спря Настя. — Няма смисъл да се тревожите заради една вечер. И после, аз и бездруго трябва да прескоча до хотела, за да си взема нещо. Ще се оправим с документите и ще се върнем да пренощуваме у вас.
— И да вечеряте! — настоятелно добави Пьотър Сергеевич. — Днес ще е прощалната вечеря, трябва да бъде нещо специално.
— А този обяд със специалните пелмени няма ли да мине за прощален? — засмя се Настя.
— Но Юрий не беше тук — възрази той.
И това беше вярно. Как да спори човек.
Ина предано стоеше зад вратата, по-точно щъкаше напред-назад с телефон в ръката и бързо разговаряше с някого на немски. Настя почти не знаеше езика и не можа да разбере нищо, освен че ставаше дума за доставката на някакъв продукт и транспортирането му до Китай за монтаж. Или за вече монтирания продукт — от Китай насам… Ето, за това не беше сигурна, различи само думите „монтаж“, „транспортиране“ и „Китай“. Да, безценна помощничка е тази Ина. Защо ли Ворожец се опитва да намери друг човек за това място? Кой може да е по-добър от нея? Какви други качества на помощник са му нужни? „Разглезили сте се вие, Пьотър Сергеевич!“ — позасмя се тя наум.
Шофьорът Володя я чакаше пред ресторанта. Дъждът се бе усилил и въпреки чадъра, който Ина държеше над нея, Настя не можа да остане напълно суха: не погледна в краката си и стъпи в дълбока локва. В колата веднага събу обувката и избърса стъпалото си с хартиени кърпички. Да се надяваме, че този път сибирският дъжд няма да я разкиха. Дано само от колата до входа на хотела стигне без особени приключения… Подведе я сутрешното слънчице и безоблачното небе, чадърът й остана в къщата на Ворожец.
— Защо не наметнете моята мушама? — предложи Володя. — Тя, вярно, не е много за пред хора… Ама все е някаква защита. Инак ще се намокрите до кости.
Настя прие предложението с благодарност и след две минути вече стоеше пред рецепцията. Ключ картата беше в чантата й, но нали Коротков я беше помолил да направи така, че да я видят…
— Е, какво, още ли не сте ме изселили от стаята? — попита весело.
Момичето от рецепцията беше същото, което ги посрещна в деня на пристигането им във Вербицк. То учудено погледна Настя и учтиво отговори:
— Ама моля ви се, как може!
— Тук ли е колегата ми? Номер шестстотин и две.
Момичето погледна в компютъра и кимна:
— Да, отдавна.
„Значи, имат скъпа модерна електронна система — помисли си Настя, — която фиксира всяко използване на ключ картата. Ще го имаме предвид.“