Сибирски тайни

— Ето книгите. — Тя сложи чантата до фотьойла. — Ето и пощата. Пак са напълнили кутията с реклами, няма отърваване от тях. Исках да ги захвърля още на входа, сега там са сложили специален кашон за отпадъци, нали видя. Но сред тях има и някакви пликове — сигурно сметки или от пенсионния фонд… Пак са счупили крушката и в тъмницата нищо не се вижда. Опасявах се заедно с тези боклуци да не изхвърля случайно и нещо важно. Прегледай ги, а? А аз ще вървя да приготвя вечерята.

— Да, да, Ниночка — кимна мъжът й. — Сметките аз ще ги… Сметките са сериозна работа.

Нина зарадвано се усмихна. Вярно, лявата му ръка и кракът все още едва го слушаха, ала все пак прогресът е налице. И сравнение няма с предишното. А пликовете мъжът й може да отваря и с една ръка, научи се.

След половин час вечерята беше готова. Нина донесе в хола подноса и започна да сервира масата.

— Е, какво — попита, — сметки ли са? Много ли са се натрупали?

— Както обикновено. Телефонът, квитанции, за наема… Мислех, че ще го вдигнат, май заплашваха, чух по телевизията. Но не, засега е същият. Браво на нашия кмет, спазва си обещанията, мъжки се държи. А едно от писмата изобщо не е за нас, пуснали са го в кутията по погрешка. Какви са тия хора, дето работят в пощите бе? Не разбирам! На плика ясно е написано: „Северная“, номер шестнайсет, апартамент пет. А нашият номер е осемнайсет. Къде гледат? Нинуля, утре на път за работа занеси писмото в съседния блок, а? Пусни го в кутията. Та така не е хубаво, човекът може би чака…

— Но как ще вляза? — възрази тя. — Там има код на вратата, като навсякъде, а аз не знам цифрите. Ще трябва да причакам някого от живеещите там или да го занеса в пощата.

Мъжът й неочаквано се смути.

— Не, недей в пощата… И на хората от блока недей… Защото аз не видях веднага адреса, отворих плика… поразкъсах го… Прочетох писмото. Нищо не разбрах, зачудих се и чак тогава внимателно прочетох адреса. Гледам — улицата написана правилно, и апартаментът — пети номер, като нашия, сградата обаче — съседната. Само че пликът… Нинуля, неудобно е да го показваме на хората.

— Но нали човекът, до когото е адресирано, и без това ще види скъсания плик и ще разбере, че някой го е чел — разсъдително забеляза Нина. — Защо ще се притесняваме толкова… Какво пише, нещо лично ли? Любовно?

— Не, звучи служебно… Нещо за екология. Нищо лично.

— За екология ли? — Тя се напрегна.

Ами нали онзи човек, когото убиха неотдавна, беше тъкмо от съседния блок. Дали писмото не е за него? Как ли му беше името? Всъщност никой нищо не знаеше за мъжа, говореха, че бил затворен, не общувал със съседите, дори не можаха да си спомнят как се казва. Ала в местния вестник много се писа за това убийство, там споменаха и името. Господи, ама как…

Тя нетърпеливо грабна грубо разкъсания плик, притисна го с пръсти и прочете името на получателя. Ами да, същият, Сьомушкин. Точно така. Тъкмо за него писаха във вестниците. Нина безцеремонно извади листа и зачете: