Опасно за живота

— И ето, все си мисля, ако беше останал край мен… А аз го пуснах. Не мога да си простя. Добре, хайде да пийнем за добрите хора, да не изчезват от света.

— Хайде.

Те се чукнаха с леките пластмасови чашки и отпиха.

— И какво е станало с него? — внимателно попита Наташа.

— Убиха го. — Саша пак си спомни надписа на стената над главата на Володя. — Попречил им на тия гадове.

— А ако беше при вас, нямаше ли да го убият? Във вашето ведомство.

— При нас? И при нас можеше като нищо да го убият. Което си е вярно, така е. Нещо не си спомням някой да си умира при нас в леглото. В моето обкръжение във всеки случай такива няма. Макар че следователите все пак по-рядко ги убиват, отколкото оперативните работници.

Той си спомни Шура Романова и пак Рита. Това бяха от най-близките му, а колко приятели и колеги загинаха въобще?

— И вас ли са могли да убият?

— И са можели, и могат. С какво съм по-различен? Куршумът, както е известно, не подбира. А желаещи винаги се намират.

— Ето, виждате ли — меко каза Наташа. — Значи просто работата ви е такава. И вас са могли да убият. И сега щеше да седи на вашето място Володя, и също така щеше да тъгува и да обвинява себе си. Днес стават четиридесет дни, нали? Значи душата му вече трябва да се успокои. Помислете си, лесно ли ще й е да си иде, когато вижда колко сте объркан. Него нали вече не го боли, той трябва да намери покой. Така че не му пречете. Помните ли, Семьон Гудзенко има такива стихове: „Недейте ни жали, ние също не бихме простили. И пред своя комбат ще сме чисти, сякаш пред Господа Бога…“

Турецки замря. Виолончеловият глас произнесе същите думи, които той си казваше на гробището. В нощната тишина те прозвучаха тържествено и печално.

— Откъде ги знаете? — замаяно попита той.

— Кое?

— Тия стихове?

— Ами аз изобщо съм грамотна — разсмя се Наташа.

— Потресаващо! Знаете ли, хайде веднага да пием за съвпадението.

Той взе бутилката, като през цялото време гледаше седналата насреща му жена. Удивително! Тя успя да намери именно тези думи, които му бяха много нужни сега. Независимо че преди той не вярваше особено в съществуването на такава субстанция като душата. Но сега му се искаше да мисли, че душите на всички близки нему хора наистина са намерили покой някъде там, в неведоми места, и може би помагат на него, на Турецки, да живее и да върши общото им дело.

— Не хванах много връзката между моите думи и тоста ви, но се присъединявам — с ласкава усмивка каза Наташа, като се радваше на оживлението му.

— Знаете ли, и преди сме губили хора. — Турецки вече го носеше. Сякаш се бяха отворили шлюзовете и тъжните, неизказани мисли нахлуха като поток от думи, освобождавайки го от тежкия товар на мъжката сдържаност. — Загубихме майката командирка. Каква жена беше! Огън! На своите четиридесет и доста не се даваше и на взвод мъже. А още преди това, много отдавна, загина забележителна жена. Нашият съдебномедицински експерт. Вие приличате на нея — Саша се запъна. — Но дори тази смърт успях да преживея… Не че беше леко — не! Но някак си я преживях, преболедувах я. И продължих да си върша работата. А сега, след смъртта на Володя, такава мъка ме налегна. И понякога ми иде да зарежа всичко. Все губим и губим. Най-добрите, най-обичаните. А ония все не свършват… — Саша замлъкна, сякаш изгуби дъх, и добави вече по-тихо: — Навярно това е старостта.