Опасно за живота

— Значи вие сте били на ръба на срива? — непредпазливо попита Саша.

Наташа млъкна и притвори тъмните си мигли.

— Всички нормални хора понякога са на ръба на срива — тихо отговори тя. — Вие нима не сте били?

— Случвало се е — отговори Саша и пак си спомни Володя Фрязин. — Слушайте, нали днес е двадесет и девети? Ами да — потвърди той, след като погледна своя „Ориент“. — Ето, минаха четиридесет дни, откакто погребахме един наш другар. Младо момче, забележително. И знаете ли, имам чувство за вина, сякаш лично аз не съм го опазил. Той има майка. Ужасно е да погребваш децата си. И любимо момиче имаше, а двамата вече няма да имат свои деца. Простете ми — смути се Турецки, — сигурно искате да спите, а аз ви досаждам с глупашките си приказки.

— Не — отговори Наташа. — Първо, аз така или иначе не мога да спя във влак, а, второ — в нашия побъркващ живот все не остава време да си поговориш човешки. И ако възникне такъв разговор — това е нещо наистина скъпо, нали? Какво е една безсънна нощ за такова нещо? Дреболия. Аз между другото лесно понасям безсънните нощи: свикнала съм с нощните дежурства.

— Е, слава богу — облекчено въздъхна Александър: — Аз също си падам нощна птица, Наташа. Нося си коняк, хайде да поменем моя другар, нали не сте против?

— Не съм — меко се усмихна Наташа. — Аз ще приготвя вечеря. А вие идете да попушите, ако искате.

— Не, по-добре да ви помогна — отвърна Саша, като се боеше да излезе от купето и да изгуби възникналата топла и доверителна атмосфера.

Наташа извади от чантата си няколко симпатично изрисувани чинийки за еднократна употреба, салфетки, кутия за сандвичи, от която измъкна солидно снопче зеленина.

— Охо, каква екипировка — учуди се Саша.

— Винаги си нося чинийките, когато съм в командировка — взе да обяснява тя малко смутено. — Ако ти се прииска вечерта да хапнеш в хотела, няма да слагаш храната на вестник я! А зеленината просто си я обичам, затова взех каквото ми остана, няма да хвърлям такава красота, нали.

Наистина нежните листа на целината стъбълцата на магданоза с гъста къдрава шапка от листенца, червеникавият босилек не допускаха мисълта да бъдат забравени в някоя празна хотелска стая.

Саша разтвори пластмасовите опаковки и наряза франзелата. Наташа измъкна апетитната продукция на някакво никому неизвестно ЕАД „Вагрес“, разпредели я по чинийките, като я украсяваше със зеленината и говореше:

— Така, млякото ще го оставим за закуска, дайте салама тук, а кашкавала ще сложим в тая чинийка.

Те правеха всичко това така сработено, сякаш бяха изживели заедно не една година. Ръцете им, ограничени в движенията от малкото пространство на масичката, току се допираха и от всяко докосване на нейните прохладни пръсти сърцето на Александър звънко се разтуптяваше.