Опасно за живота

На документа се мъдреше никому неизвестна фамилия — Курносов.

— А го получихме за последен път преди около месец. Сега чакаме нова партида. Каквото имахме, почти всичкото го разпродадохме. Вече преведохме и аванс.

— Ако не възразявате, ей тая кутийка ние ще ви я вземем — посочи Грязнов лежащата на бюрото картонена кутийка. — И договора, и ксерокопието от лиценза.

— Аз? — изплашено тръсна къдриците си Роза Илинишна. — Аз не възразявам.

— Сега ще съставим протокол за изземането.

След като оформиха протокола, Грязнов стана.

— А… Ние какво да правим сега? — попита управителката, като заекваше.

— Какво ли? Работете си. Документите за препарата са ви наред, работете си спокойно. Правим просто текуща проверка, не се тревожете. Само че не бива да разправяте на никого за посещението ни. Ще подпишете сега такъв документ за неразгласяване, става ли?

Управителката пак тръсна буклите си.

След няколко минути милиционерският микробус зави по проспект „Вернадски“ и се понесе към дома на Вячеслав Иванович.

Грязнов си запали цигара и извърнат назад, взе да дава къси заповеди:

— Олег, препаратът спешно да се даде за анализ. Колко време ще отнеме? Имам предвид пълна химико-биологическа експертиза.

— Два дни, Вячеслав Иванович.

— Валентин, организирай наблюдение на аптеката.

— То се знае — отговори Погорелов през дима от цигарата си.

— Ама как нахално го дават, гадовете! Направо в аптеката си продават дрогата! Върви и си купи!

— Че какво? Идеята е гениална. Няма нужда да се моткаш със стоката из столицата. Ако Ирина Хенриховна не беше влязла случайно, кой знае колко щяха да си търгуват там. Но въобще, ако се съди по всичко, бързат да реализират, стоката. Надушват все пак, че им пари под краката. Искат да пласират стоката по-бързо и да дигат гълъбите.

— Не пипайте Висницки без мен. След три дни се връщам. Да върви на майната си тая Рига! — пак изруга Грязнов. Но веднага си спомни, че отива заради делото по убийството на Володя Фрязин, и срамът зачерви луничавото му лице.

— Да вървя на майната си аз! — наруга се той.

— Е, стига де — обезпокоено се обади Погорелов.

— Готово, стигнахме.

Микробусът спря на улица „Енисейска“ до блока на началника на МУР.

— Благодаря на всички и общ привет. Валентин, звънни в кантората, колата да ме чака след половин час под прозореца. А най-добре да закъснее, тогава няма да ходя никъде — извика той, вече влизайки във входа.

Колата пъргаво потегли и се скри зад завоя.

„А пък Сашка смята Висницки старши за порядъчен човек! — мислеше Грязнов, докато се стягаше за път с помощта на племенника си Денис. — Нали му казвах, че няма начин в една и съща бърлога да израснат различни зверове.“