Урокът от нейната смърт [bg]

Искаше да кара патрулна кола, искаше с ритници да разбива врати на заподозрени в убийство, искаше да притиска търговците на наркотици към грапави тухлени стени и да им крещи: „Къде е тайника?“. (Така ли го наричаха? Беше научил доста, но много неща не бе усвоил.)

Ала той си имаше един сериозен проблем. Първата цел в живота на Уинтън Кресги бе да стане ченге. Другата му цел обаче беше заплатата му да надвишава числото на годините му. Сега получаваше петдесет и три хиляди долара годишно (тъй като бе на четирийсет и две години, той се гордееше с това постижение). Ето защо се намираше като в примка. Хванат на въдица. Вързан. Уинтън Кресги получаваше заплата, която не бе недостижима за старши детективи или полицейски началници в големи градове, но абсолютно невъзможна за начинаещ полицай. Би трябвало да започне отново да учи без заплащане, после тежка служба, изкарвайки двайсет, двайсет и пет хиляди, дори заедно с извънредните. Ако бе ерген, Кресги щеше да се справи с такава промяна в кариерата. Ако бе само женен, би могъл да успее.

Но не и Уинтън Кресги, баща на седем деца. Той обичаше полицейската работа, но искаше и да е добър баща. Мислеше как да ги превъзпита. Представяше си как ще направи семейно събрание и ще им каже, че трябва да си затягат коланите. На татко заплатата ще бъде намалена наполовина и той ще стане ченге. (Божичко, той направо предвкусваше тишината във всекидневната, след като изтърсеше тази новина.)

Затова той само гледаше повторенията на полицейски сериали от рода на „Маями Вайс“ и подготвяше своите хора как да се справят със студенти, имащи емоционални смущения и с демонстранти, които можеха да се опитат да подпалят стадиона наблизо и държеше автоматичния си пистолет зареден на хълбока, в готовност да се справи с някой луд въоръжен нападател или снайперист, като го повали на петдесет ярда от хълмчето на университетския двор.

Ето това беше цялата полицейска работа на Уинтън Кресги.

Това, заедно с мислите за убийствата на Джени Гебън и Емили Роситър, запълваше повечето от времето му в този горещ следобед. Сега той отиде до бюрото си и започна да балансира книга върху ръката си, а после я подхвърли леко във въздуха, сякаш мяташе монета, за да вземе някакво решение. Всъщност точно това правеше и когато хвана книгата с лицевата корица нагоре, Кресги рязко излезе от канцеларията си.