Урокът от нейната смърт [bg]

— Съжалявам да ви го кажа, господин Уокър, но има нов закон, според който вие вече не можете да притежавате роби, включително и нас.

— В Нашвил ли са направили това? — попитал Уокър.

Монро отвърнал:

— Не, сър, направили са го в столицата, тоест Вашингтон.

— По дяволите — рекъл Уокър и добавил, че щял да го провери. Тъй като и той, и жена му били неграмотни, те трябвало да помолят някого да им каже нещо повече за този закон. Очарователната им простодушност се проявила в техния избор на Абигайл, втората им робиня, да потвърди новината. Тя сторила това, като прочела една смела аболиционистка листовка, която просто препечатвала Прокламацията, избягвайки неудобното обсъждане на Линкълновата юрисдикция относно освобождаването на роби в Конфедерацията.

— Дяволска работа, той е прав — казал Уокър.

После пожелал на Монро късмет и го попитал дали случайно не се интересува да остане срещу заплащане и Монро отвърнал, че ще се радва, а после се уговорили за надницата, храната и квартирата и Монро продължил да работи във фермата на Уокър, докато не се оженил за Абигайл. Семейство Уокър им направили сватба и Монро нарекъл първия си син Уокър.

Семейна история.

И вероятно разкрасена и не съвсем точна като всяка друга. Но според Кресги най-интересното беше как неговите деца реагират на тази история. Най-големият му син, Дарил, осемнайсетгодишен, бе ужасен, че произхожда от роби и не желаеше този факт изобщо да се споменава. На Кресги му бе неприятно, задето момчето така се срамува и мърмореше, че щом е черен и е израсъл в Съединените щати, а не в Африка, от къде на къде ще се шокира така?

От друга страна, най-голямата дъщеря на Кресги, шестнайсетгодишната Сефана, често говореше за участта на Монро. Точно така я наричаше тя. Участ. Тя се възмущаваше, че Монро се е върнал да работи за Уокър. Възмущаваше се, че не е пуснал куршум в главата на господаря си и не е подпалил фермата. На стената си Сефана бе закачила плакати на Спайк Лий и Уесли Снайпс. Кресги все отлагаше сериозните разговори с красивата си дъщеря.

Петото дете на Кресги, наречено на въпросния прародител, беше на осем години и обичаше историята. Чарлс често искаше да я изиграят, настоявайки Кресги да вземе ролята на господин Уокър, докато Чарлс се въплъщаваше в някой, вероятно неразличаващ се от своя съименник. Кресги се чудеше какво ли би казал за своя прародител най-малкият му двегодишен син, когато научеше тази история.

Тези мисли натрапчиво занимаваха ума на Кресги, докато се опитваше да чете, седнал в масивния въртящ се стол. Той усети, че се задушава и нервно стана, тръгвайки към прозореца в другия край на кабинета. Протегна ръце, подпря се на перваза и направи дузина лениви опори, после още дванайсет и още дванайсет, докато подуши миризмата на пот през ризата си. Прозорецът гледаше не към затревеното каре на вътрешния двор, а към ивица от търговската част на Ню Лебънън и витрини на магазини. Беше неспокоен и мускулите му потръпваха от нелепото натоварване, в този комфортен кабинет, в комфортен университет, бял университет, където трябва да сдържаш нервите си, да даваш обяснения и всичките му заподозрени бяха добри студенти и доста се стараеха и само малко скитосваха.