Урокът от нейната смърт [bg]

А и кой знаеше? Може и самият Гебън да е навестявал Джени късно нощем, докато мама спи непробудно…

Като ченге Махони доста често се бе сблъсквал с емоционална болка. Помнеше как веднъж се бе изкачил по вонящите на изпражнения стълби на жилищен блок и почука на вратата, за да съобщи новина на една млада жена. Тя слушаше, кимайки енергично, стиснала в ръце дъщеричката си, в чиято коса на стърчащи опашчици бяха привързани малки пластмасови играчки — влакчета, кученца, бутилчици, кукли. Жената повтаряше: „Разбирам, разбирам“, а Махони си мислеше: „Разбираш ли? Ама че нещастница. Няма нищо сложно тук. Просто твоя човек го гръмнаха в една наркосделка…“.

Но, разбира се, Махони знаеше, че е сложно.

Толкова сложно, че тя никога нямаше да го разбере. Сложно като мотивите на Гебън да прикрие тайните на дъщеря си завинаги. Мотиви, които Чарли Махони, излегнал се върху изтърбушено легло пред премигваща телевизионна реклама, никога нямаше да проумее докрай.

Не му и беше нужно. Имаше своите десет хиляди долара и своята специална задача.

И тя в този момент се материализира във фигурата на Стив Рибън, който почука на вратата и извика:

— Ей, Чарли? Извинявай, че идвам толкова късно. Тук ли си, Чарли?

— Сега идвам.

Махони го остави да чака цяла минута, после се протегна, стана и отвори вратата.

Рибън се усмихваше смутено като полицейски курсант при получаването на звание. Шерифът, който бе с десет години по-стар от него, имаше младежки вид и Махони си помисли, дявол да ги вземе тия малки градчета, колко добре се запазват хората в тях.

— Стив — каза той поривисто, — как си?

Те се ръкуваха. Рибън влезе вътре и рече:

— Това ми харесва. Начинът, по който си държеше ръката в сакото, докато отваряше вратата.

— Навик.

— Изглеждаш отлично. Оная вечер ти ми приказваше за разни проекти. Военна зона. Нося подарък. Искаш ли да пийнем?

— Разбира се.

Рибън наля шотландско уиски в меките пластмасови хотелски чаши. Допряха ги една до друга и отпиха. Рибън беше с униформа и когато Махони хвърли поглед към главата му, шерифът смъкна шапката си и я пусна върху скрина.

— Нали не ти е омръзнало нашето малко градче?

— Да ми е омръзнало ли? — изсумтя Махони. — Това е рай на земята. — Той свали сакото си. Закачи го и си наля още от скапаното уиски.

Погледът на Рибън се плъзна към големия автоматичен пистолет върху десния хълбок на Махони.

— Стив, днес случайно разговарях с полицаи Евънс, Джим Слоукъм и някои от другите момчета по случая. Сондирах как върви разследването. — Махони впи поглед в очите на Рибън, които малко заподскачаха, отвърнаха на погледа за миг и после пак заиграха встрани. Беше забавно. По същия този начин Махони някога гледаше нарушителите и сега това му липсваше. — Има едно-две неща, за които трябва да поговорим.