Тръстиковият път [bg]

— Виждаш ли? Подскочи цялата, все едно че куршумът беше за теб, а не за мен — рекъл той. — Само че аз разбирам по тежестта къде е патронът.

Тя се надигнала на лакти и опряла гръб в таблата на леглото. Бояла се, че може да се подмокри. Погледнала към бебето в люлката, към синкавия блясък от телевизор в къщата на съседа, който работел нощем, към евтините дрехи на закачалката и към масата, където лежала пластмасова карта за благотворителен кредит и тринайсет долара в брой, с които трябвало да изкара до края на седмицата. Вдъхнала острия мирис, долитащ изпод мишниците й, смесен с аромата на прах за пране от пижамата и чаршафите. Гърдите й сякаш изведнъж провиснали като на костелива старица. Коремът й бил нашарен със стрии, отпуснат и издут едновременно, и тя осъзнала, че не притежава абсолютно нищо ценно на този свят, че няма от кого да потърси помощ или приятелство, нито пък какво да предложи срещу себе си и детето, и че ако има късмет, светът просто ще вземе от нея каквото му трябва, оставяйки нещо в замяна.

— Не искам да се карам с теб, дъждовни човече. Аз съм само една глупава негърка.

Тя отметнала чаршафа и седнала на ръба на леглото с приведена глава.

— Не бива да използваш такива думи. От белите сте го научили. Карат ви да се срамувате — казал той и седнал до нея. Плъзнал ръка около кръста й, без да я гледа. Устните му потрепвали беззвучно, сякаш разговарял с други хора в стаята.

— Скапано ли ти е, дъждовни човече? — попитала тя.

— Нямаш представа какво има в главата ми, момиче.

Тя разкопчала колана му и дръпнала до средата ципа на панталона. Пъхнала ръка под бельото и го погледнала в очите. Те били черни, сетне изведнъж станали тревожни в блясъка на мълниите, сякаш се наблюдавал отстрани и не можел да разбере що за човек е.

Ръката й се движела механично, като чужда. Тя гледала лицето му отстрани.

Дръпнала ръка и я отпуснала до бедрото му.

— Не искаш мен — казала тя.

— Не е вярно, искам те.

— Искаш онази, която не можеш да имаш.

Той се изправил и застанал пред нея леко разкрачен. Под разкопчания панталон се виждала горната част на слипа. Коремът му бил плосък, стегнат и гладък като восък под долитащите отвън блясъци.

— Съблечи се — нареди той.

— Няма смисъл, дъждовни човече. Можеш да убиеш и мен, и бебето. Но няма да ти олекне.

Той издал неопределен гърлен звук като човек, който знае, че никога не бива да отпуска гнева си с пълна сила.

Натъпкал ризата в джинсите, дръпнал ципа нагоре и почнал да закопчава колана. Но пръстите му треперели и не можел да пъхне металното езиче в дупката.

Тя посегнала да му помогне. И тогава юмрукът се стоварил върху лицето й.