В черно като полунощ [bg]

— Е, това донякъде е утешение. Представи си какъв смут ще настане иначе. — Тя се усмихна на изумлението на Престън. — Погребението му е утре и затова бих искала да го видя днес, Престън, при това веднага. Моля те! В момента той е по-важен от сина си.

Тифани усещаше хорските погледи върху себе си, докато крачеше към криптата, а Престън, подтичващ да я настигне, дрънчеше по дългото стълбище след нея. Малко ѝ беше жал за него, защото беше наистина мил и вежлив, но никой не биваше да си мисли, че я водят под стража. Всяко нещо си има граници. Погледите, които ѝ хвърляха хората, като че ли бяха повече уплашени, отколкото ядни, но не можеше да прецени дали това е добър или лош знак.

В подножието на стълбището спря и пое дълбоко въздух. Усещаше се обичайната миризма на крипта — хлад с лек мирис на картофи. По устните ѝ се плъзна лека усмивка на самодоволство. Ето го и барона — спокойно затворил очи, точно както го остави, със скръстени на гърдите ръце, полегнал кротко, сякаш спеше.

— Мислили са, че правя вещерлък тук, нали, Престън? — обади се тя.

— Носеха се разни такива слухове, госпожице.

— Е, верни са. Баба ти те е научила какво се полага за умрелите, нали? Значи знаеш, че не е редно да стоят твърде дълго в света на живите. Времето е топло, а лятото беше горещо и камъните, които могат да са смразяващи като гроб, изобщо не са чак толкова студени. Така че иди ми донеси две кофи вода, ако обичаш. — Когато той отърча навън, тя седна тихо до плочата. Пръст, сол и две монети за лодкаря — това са нещата, които даваш на мъртвия и стоиш, напрегнал взор и слух като майка на новородено…

Престън се върна, помъкнал две големи и — с доволство забеляза тя — почти неразплискани кофи. Остави ги бързо и се обърна да си върви.

— Не, остани тук, Престън — нареди тя. — Искам да гледаш какво правя, така че ако хората питат, да можеш да им кажеш истината.

Стражът безмълвно кимна. Тифани остана впечатлена. Тя сложи едната кофа до плочата, приклекна до нея и пъхна ръка в студената вода, опирайки другата в каменната плоча.

— Равновесието е всичко — прошепна на себе си. Гневът помогна. Направо е учудващо колко би могъл да ти помогне, ако го запазиш до момента, в който може да е от някаква полза, точно както беше казала на Летиша. Тя чу как младият страж ахна, когато водата в кофата започна да дими, а после и да клокочи.

Той скочи на крака.

— Разбирам, госпожице! Да махна тази и да донеса друга кофа със студена вода, нали?

Отидоха три кофи с вряща вода, докато въздухът в криптата си възвърне хладината на януарска зима. Тифани се качи по стълбите с почти тракащи зъби.

— Баба ми мило и драго би дала да може да направи нещо такова — промълви Престън. — Все повтаряше, че умрелите не обичат жега. Сложи в камъка студ, нали?

— Всъщност прехвърлих топлината от плочата и въздуха в кофа с вода — обясни Тифани. — Това не е точно магия. Просто е… умение. Просто трябва да си вещица, за да го можеш, това е всичко.