Драконите на изгубената звезда [bg]

— Виж сега — изправи се в седнало положение Тас. — Не искам да бъда неучтив, но прекарах по-голямата част от деня в бягство от Кулата на Върховното чародейство, а — как то, сигурен съм, ти е добре известно — бягството от всяка омагьосана кула изморява ужасно. Така че, ако нямаш нищо против, сега ще поспя.

Той затвори очи, но непреодолимото усещане, че кендерът все още е там и продължава да се взира в него, оставаше. Не само това, но продължаваше да вижда образа му от обратната страна на клепачите си и колкото повече мислеше за него, толкова по-уверен беше, че двамата вече са се срещали някъде.

Кендерът беше хубавец с вкус към красивите дрехи, които някой лесно би взел за крещящи и чудновати, но пък Тас смяташе, че си ги бива. Освен това беше накачен от главата до петите с кесии — нищо необичайно. Необичайното беше друго. Лицето му. Лицето на кендера изглеждаше натъжено, изгубено, самотно и търсещо.

По гръбнака на Тасълхоф пробягаха студени тръпки. Не бяха ужасяващи, а по-скоро като в пристъп на вълнение, точно както би се почувствал човек, ако тъкмо когато измъква златната халка от пръста на някой скелет, скелетът помръдне с пръст! Чувството е неприятно и от него ти се повдига, кара стомаха ти да се свива на топка и те оставя без дъх. Тас обмисли възможността да отвори очи, след което обмисли възможността да ги остави затворени. Стисна ги страшно здраво, за да не би случайно да се отворят сами и се сви на още по-мъничка топка. Знаеше къде беше виждал кендера.

— Махай се — каза тихо. — Моля те.

И въпреки че не виждаше, му беше известно, че кендерът не си е отишъл.

— Махай се, махай се, махай се! — извика неистово Тас, а когато това не помогна, отвори очи, скочи на крака и изкрещя разгневено на привидението: — Махай се!

Духът стоеше и се взираше в него.

Тасълхоф стоеше и се взираше в себе си.

— Кажи ми — рече най-сетне Тас с разтреперан гласец — защо си дошъл? Какво искаш? Да не би… да не би да си ми ядосан, защото още не съм умрял?

Призракът не отговори. Постоя още малко, загледан в него и после се обърна, за да се отдалечи, но не понеже искаше, а защото нещо го подтикваше да го стори. Тасълхоф проследи как собствената му душа се присъедини към останалите блуждаещи духове и скоро изчезна сред тях. Колкото и да се опитваше, вече не успяваше да го открие никъде.

В очите му запариха сълзи. Паниката сключи пръсти около гърлото му. Той се обърна и затича така, както никога не беше тичал досега. Тичаше и тичаше, без да гледа накъде, минаваше с трясък през храсталаци, отскачаше от дънерите на дърветата, падаше, ставаше, продължаваше да бяга, да бяга и да бяга, докато най-сетне не рухна на земята, без да може да се изправи, понеже краката отказваха да му се подчиняват.