В капана на времето [bg]

— Така ли? — Опитвах се да издърпам незабележимо крака си от хватката му. — Аз пък си помислих, че твоето малко приятелче те забавлява достатъчно.

Момчето, което не разбираше и дума английски, не обърна внимание на разговора, защото усилено се опитваше да усвои билбокето, затворило едното си око. Първите няколко опита бяха неуспешни, то отвори другото си око и се втренчи ядосано в играчката, сякаш я предизвикваше да продължава да не се подчинява. Пак затвори око, но не съвсем; остана малък процеп, който блещукаше зорко под черните мигли.

Джейми цъкна укорително с език и окото бързо се затвори.

— Фъргъс, недей да мамиш. Играй честно. — Момчето явно схвана думите му, ухили се свенливо и показа два големи, бели, съвършени предни зъба, като на катеричка.

Ръката на Джейми ме дръпна под полите и бях принудена да се приближа, за да не се стоваря от високите токчета.

— Фъргъс е човек с много таланти, прекрасна компания за скучните часове на един мъж, чиято жена го е изоставила, за да търси забавления сред парижките потайности. — Дългите пръсти се свиха леко в сгъвката на коляното ми и ме погъделичкаха подканващо, — но той не е подходящ за забавлението, което ми се върти в главата.

— Фъргъс ли? — Погледнах момчето и опитах да не обръщам внимание на онова, което ставаше под полите ми. Той беше на девет или десет години, но дребен за възрастта си, дребен и крехък като порче. Беше облечен с чисти, износени и твърде големи за него дрехи. Типично хлапе от парижките улици — бледо, с големи тъмни очи.

— Всъщност се казва Клодел, но решихме, че не звучи достатъчно мъжествено, затова го наричам Фъргъс. Подходящо име за воин. — Щом чу името си — или имената си — момчето вдигна очи и се усмихна свенливо.

— Това е мадам — обясни му Джейми, посочвайки ме със свободната си ръка. — Може да я наричаш „милейди”. Не мисля, че ще запомни „Брох Туарах” — добави към мен, — или дори „Фрейзър”.

— Милейди е добре — усмихнах се аз. Издърпах по-силно крака си, за да се отърва от пълзящата ръка. — И защо, ако смея да попитам?

— Кое защо? О, защо Фъргъс ли?

— Да, защо Фъргъс. — Не знаех докъде ще стигне ръката му, но тя вече пъплеше бавно по бедрото ми. — Джейми, махни си ръката веднага!

Пръстите се стрелнаха настрани и ловко откопчаха панделката на жартиера, който държеше чорапа ми. Чорапът се плъзна по крака ми и се свлече на локвичка около глезена.

— Животно такова! — изритах го, но той се отдръпна със смях.

— О, животно, значи? Какво животно?

— Пес! — сопнах се и се наведох да вдигна чорапа, преди да е паднал над обувката. Детето Фъргъс се озърна към нас и продължи опитите си с билбокето.

— А този младеж — продължи небрежно Джейми — вече е мой служител.

— Какво ще върши? Имаме момче да чисти ножовете и ботушите, както и конярче.

Джейми кимна.

— Така е. Но нямаме джебчийче. Или по-скоро нямахме. Вече си имаме.