Синовете на Спарта [bg]

Маршируваха на запад през бойното поле в плътно каре. Облаците прах все още се виеха над земята и скриваха от поглед врага. На моменти гърците имаха чувството, че се движат сами през огромна безлюдна пустош.

Клеарх и Проксен се оглеждаха за персийските полкове, които бяха дошли в равнината с Кир. Очакваха всеки момент да попаднат на Арией, когато стигнаха мястото, на което се беше намирал той по-рано през деня. Полето пред тях обаче оставаше пусто.

Клеарх мислено броеше крачките, макар да знаеше, че при подобни обстоятелства подобно измерване е абсолютно несигурно. Още не можеше да определи къде точно се беше намирал, когато бе обърнал обратно към лагера. Там имаше над десет хиляди беззащитни, които ги очакваха. Много от хората му имаха приятели и любовници сред тях, но отговорността за съдбата им беше в ръцете на Клеарх. Не можеше да ги остави да бъдат изклани, изнасилени или поробени, макар че тази мисъл му мина през главата. Такава бе участта на изгубилите битката, а Кир определено беше изгубил, ако новината бе вярна. Клеарх стисна зъби: отказваше да мисли за рязкото преминаване от триумф към катастрофа, докато изживяването беше все още прясно. Неговите гърци бяха преминали през врага. Той беше недосегаем, мечтата на всеки водач, обучавал войници — да постигнеш такова военно надмощие, че никой на бойното поле да не може да те спре. Да ти откраднат победата в такъв момент на тържество беше наистина брутално. Не можеше да мисли за това, макар че едно тихичко гласче му повтаряше, че трябва да го прави. Като никога той отказа да гледа цялата картина и се съсредоточи само върху едно. Щеше да продължи към лагера. Да спаси хората там — и едва след това да мисли за ужасното им положение, на хиляди мили от дома и обкръжени от врагове.

Вървяха вече около час, без никой да им се изпречи на пътя. Прахта около тях започна да се разсейва, но слънцето също залязваше и заплашваше да ги остави на тъмно. Двамата атиняни бяха събрали неколцина съгледвачи на коне. Всички конници от личната гвардия на Кир бяха изчезнали и ако не се брояха тези петима-шестима души, цялата гръцка войска се състоеше от пехотинци.

Клеарх едва не даде заповед за атака, когато зърна щитове и брони пред себе си, но това беше бойната линия от сутринта, или онова, което беше останало от нея. Мъжете, които бяха дошли в долината на Кунакса с гордост и кураж, обърнати към изгряващото слънце, сега лежаха слепи в прахта и кожата им вече беше пожълтяла и студена. Предпазливо, като се мръщеха и клатеха глави, гърците трябваше да минат през редиците мъртви. Това беше мястото, където персийските полкове на Кир се бяха сблъскали с онези на цар Артаксеркс. Между мъртвите не можеше да се направи разлика, макар че бяха развявали различни знамена и бяха дошли тук, за да служат на различни водачи. Сега лежаха заедно, така преплетени в смъртта, че никой не можеше да ги раздели.