Дар за бурята [bg]

— Лельо — започна тя, за да привлече вниманието ѝ и да се увери, че я гледа в очите.

Енграси изключи телевизора.

— Видях го в гората преди година, видях го, както те виждам теб сега, на по-малко от пет метра разстояние, а поне още три пъти е бил достатъчно близо, за да чувам изсвирването му, все едно е до мен. Последният случай беше съвсем наскоро. Миналата година се запознах с онзи горски стражар, който твърдеше, че го е срещал, макар че, в интерес на истината, бяха стреляли по него и е възможно шокът да е повлиял на представата му за случващото се. Ти ми разказа, че случайно си го зърнала, когато си била на шестнайсет години и си събирала дърва в гората, после идва и случаят с професор Валехо. Ако трябваше да избирам по света кандидат, който да е по-малко годен за свидетел на подобно появяване, това щеше да бъде той, никога не съм срещала по-рационален и научно устроен ум — каза Амая, поглеждайки бързо към леля си, която я слушаше спокойно. — Мен обаче не ме интересуват хората, които са го виждали, а колко често се е показвал през последно време. Аз не го видях случайно, лельо, видях го, защото той искаше да го видя. И ми се ще да разбера защо.

Енграси изпи на две глътки кафето си и заговори:

— Много съм мислила за това, чела съм преданията за този мит, мисля, че съм проучила всичко, написано за басахаун. Смятат го за пазител на равновесието, за властелин на гората, който се грижи и поддържа съотношението между живота и смъртта. Според мен всичко е част от някакъв вид игра на противоположности и по неизвестна за нас причина оскърблението е било толкова голямо, че е довело до нарушаването на някое важно равновесие, поради което нещата не са такива, каквито следва да бъдат, толкова голямо оскърбление, че му се е наложило да се покаже. Неестествената смърт, каквато бяха убийствата на онези девойки миналата година, или случаят с чудовището, което с години е подбуждало към злодеяния и е подхвърляло костите на жертвите си в долината, да не споменавам това, което замалко не сполетя Ибай. Не знам ти какво мислиш, но на мен всяко едно от тези действия ми изглежда несъмнено страшно смущаващо, невероятно цинично и естествено, ако тръгнем от равновесието на силите като основа, не мога да си представя нещо по-анормално от убиец, сеещ трупове из планината и реката, царство на природните стихии.

— Реката — прошепна Амая.

— Реката — повтори лелята.

„Почисти реката, измий обидата“, отекваха гласовете на ламиите в главата ѝ.

— Но какво означава това? Защото за нас появата на митологично същество в гората е нещо извънредно. Или всички ние сме под упойващото въздействие на някоя билка, растяща наблизо в планината, или трябва да има причина, причина, която все още съществува, нещо извън онези престъпления — каза тя.

— И тя сигурно съществува, Амая, но… Непрекъснато се опитвам да ти го кажа… Страх ме е за теб, страх ме е от вратите, които може да отвориш, от местата, до които диренията ти могат да те отведат.