Гробовни тайни [bg]

Никак не ми се искаше да го призная, но беше точно така. В никакъв случай не подценявах възможностите на жените, но Крос беше на половината на ръста на Монк.

— Никога не си виждал Монк. А аз съм.

— Наясно съм, че е убиец, изнасилвач и истинско чудовище. — От предишния му лековат тон не бе останала и следа. — Стеф е по-добър стрелец от мен, по-бърза е и мерникът й е по-точен от моя. Веднъж някакъв наркоман повалил партньора й на земята и извадил нож срещу нея. Чел съм досието по този случай. Нападателят бил висок метър и осемдесет и пет и тежал над осемдесет килограма. Тя успяла да му отнеме ножа, повалила го и му сложила белезниците без никаква подкрепа. И това още преди да получи трети дан в карате.

Докато разказваше, се усмихваше леко, но според мен усмивката му беше несъзнателна. Спомних си как се изчерви, когато Софи го попита дали двамата с Крос са двойка. Може би не бяха, но определено имаше нещо повече. Поне що се отнася до Милър.

— Не сме тук, за да арестуваме Монк, нашата задача е да охраняваме Софи — продължи той. — При най-малкия знак за някаква неприятност трябва незабавно да ви изведем оттук. Ако не успеем… Хич не ме интересува колко е грамаден Монк, и него го лови куршум.

Той се усмихна весело и в ъглите на очите му се появиха бръчици. В този момент видях колко корав е всъщност, може би защото нарочно търсех тази твърдост.

— Искаш ли да ти помогна с чиниите? — попита той неочаквано.

Не след дълго и аз си легнах, като оставих Милър и Крос в кухнята. Очевидно се чувстваха добре в компанията един на друг. Единствената свободна стая бе вече заета от мен, но Милър ме увери, че никой от двамата няма да спи.

Бях доволен, че са в къщата, но ми беше някак странно да се кача горе и да ги оставя на долния етаж. Спрях за момент пред стаята на Софи, поколебах се дали да не почукам, за да се уверя, че е добре. Но отвътре не се чуваше нищо, затова реших, че е заспала.

Влязох в моята стая и приближих до прозореца, без да светвам лампата. Мъглата правеше беззвездната нощ още по-непрогледна. Опитах се да различа сенките на различните предмети отвън, но студът, идващ от стъклото, бързо ме накара да дръпна пердето.

Бях уморен, но смятах, че ще заспя лесно. Адреналинът ми идваше в повече. Би трябвало да се чувствам спокоен, знаейки, че долу има двама въоръжени полицаи, но бях неспокоен и замислен. Сякаш очаквах нещо да се случи.

Дори и да стане нещо, ще приключи още преди да успееш да реагираш. Милър беше прав: без значение колко опасен беше Монк, не беше имунизиран срещу куршумите.

Въпреки това легнах в леглото напълно облечен. Господи, какъв ден само! Вперих поглед в тъмния таван; мислех си за Монк, за Симс и за Уейнрайт. И за Софи и Тери. Докато клепачите ми натежаваха, ми мина през ума, че има някаква връзка, която бях на косъм да уловя, но ми се изплъзваше…

Някой ме разтресе. Събудих се, обзет от паника, без да имам представа къде съм. Милър се бе навел над мен с фенерче в едната ръка. Дори да беше изненадан, че лежа облечен, не го показа.