Измамна светлина [bg]

Жан Ги се усмихна и я поздрави с целувка по двете бузи.

— Заповядайте, седнете. Какво мога да направя за вас? — попита.

Държеше се топло и сърдечно. Но Клара все още бе в шок от променения му вид. Забеляза го на вернисажа. Изглеждаше измършавял, уморен. Твърде слаб дори за жилав мъж като него. Като всички останали художничката знаеше през какво е преминал. Или поне също като тях знаеше думите, историята.

Ала сега си даде сметка, че всъщност не знае. Никога не би могла да знае.

— Дойдох да поискам съвет — заяви и се настани на въртящия се стол до този на Бовоар.

— От мен? — Изненадата му бе очевидна, досущ като радостта.

— От вас. — Клара забеляза реакцията на младия инспектор и старателно премълча, че не се е обърнала към Гамаш, тъй като не е сам. За разлика от Бовоар.

— Кафе? — Жан Ги махна към каната, пълна с прясно сварено кафе.

— С удоволствие, благодаря.

Станаха, наляха си кафе в нащърбени бели чаши, взеха си по няколко сладки със смокини и отново седнаха.

— Е, за какво става въпрос? — Бовоар се облегна в стола и я погледна. По начин, който си беше само негов, но същевременно напомняше за Гамаш. Действаше й успокояващо и Клара се поздрави за решението да разговаря с този млад инспектор.

— За родителите на Лилиан. Господин и госпожа Дайсън. Познавах ги. По едно време доста добре. Чудех се дали все още са живи.

— Да. Вчера ги посетихме. Да ги уведомим за дъщеря им.

Художничката замълча, опита се да си представи какво е било усещането и за двете страни.

— Навярно е било ужасно. Те я обожаваха. Лилиан беше единственото им дете.

— Винаги е ужасно — призна Бовоар.

— Много ги харесвах. Дори когато с нея се отчуждихме, продължих да ги търся, но те не проявяваха интерес. Вярваха на онова, което Лилиан им беше казала за мен. Разбираемо е, предполагам. — Но далеч не звучеше убедена в думите си.

Жан Ги не каза нищо, но се сети за жлъчта в тона на господин Дайсън, когато едва ли не обвини Клара за смъртта на дъщеря си.

— Мислех си да отида да ги видя — каза художничката. — да им кажа колко съжалявам… Какво има?

Млъкна, забелязала изражението на Бовоар.

— Не ви съветвам — заяви той, остави чашата си на бюрото и се наведе към нея. — Много са разстроени. Посещението ви няма да им се отрази добре.

— Но защо? Знам, че са повярвали на ужасните неща, които Лилиан им е разказала, но може би, ако се видим, ще им олекне малко. С дъщеря им бяхме най-добри приятелки като деца. Не мислите ли, че ще им е приятно да поговорят с човек, който я е обичал? — Клара замълча. — Някога.

— Може би, някой ден. Но не и сега. Дайте им време.

В общи линии същия съвет получи малко по-рано и от Мирна, когато отиде в книжарницата за панделка и за "пурата" от сушени билки. Но посети приятелката си и за съвет, да отиде ли до Монреал на посещение у семейство Дайсън?

Когато книжарката я попита защо би направила подобно нещо, Клара каза:

— Те са възрастни и сами. — Изумена бе, че Мирна се нуждае от обяснение. — Смъртта на Лилиан е най-лошото, което можеше да им се случи. Просто искам да им предложа малко утеха. Повярвай ми, нямам никакво желание да ги навестя, но ми се струва редно да го направя. За да загърбим всички лоши чувства.