Измамна светлина [bg]

— Коя е деветата стъпка?

— Лично изкупихме вината си пред тези хора, когато това бе възможно, освен в случаите, когато това би наранило тях или други — цитира възрастната художничка.

— За кои хора става въпрос?

— За онези, на които сме навредили с действията си. Навярно е дошла тук, за да каже, че съжалява.

— Хубави приятелства се съсипват — повтори Гамаш. — Мислите ли, че е дошла тук да говори с Клара Мороу? И… как го нарекохте? Да изкупи вината си?

— Възможно е. Тук обаче е имало и доста други хора от арт средите. Може да е дошла да се извини на всеки от тях. Бог е свидетел, че е била длъжница на много хора.

— Но някой би ли го направил наистина?

— Какво имате предвид?

— Ако имах искреното желание да се извиня, едва ли бих го направил на коктейл.

— Така си е. — Жената въздъхна дълбоко. — Има и още нещо. Нямах особено желание да ви го споделям. Не съм сигурна дали Лилиан е стигнала до деветата стъпка. Не мисля, че е изпълнила всички стъпки, които водят до нея.

— Има ли значение? Задължително ли е да се изпълняват последователно?

— Няма нищо задължително, но определено е по-добре. Какво би станало, ако след завършването на първата година в университета прескочиш направо в последната?

— Вероятно ще се провалиш.

— Именно.

— Но какво означава да се провалиш в този случай? Едва ли биха те изхвърлили от Организацията на анонимните алкохолици, нали?

Сюзан се засмя, но без особен ентусиазъм.

— Не. Вижте, всички стъпки са важни, но стъпка девет е може би най-деликатната, най-трудната. Това всъщност е първият път, когато търсим контакт с околните. Поемаме отговорност за онова, което сме сторили. Ако не се направи както трябва…

— Какво става?

— Можем да нанесем по-голяма вреда. На тях и на себе си.

Жената спря, за да подуши цъфналия люляк край безлюдния път. И за да си даде време да помисли, както подозираше Гамаш.

— Колко е красиво — изрече, щом отдръпна носа си от ароматния цвят и се огледа, сякаш виждаше красивото селце за пръв път. — С удоволствие бих живяла тук. Приятно място да създадеш дом.

Инспекторът мълчеше, не искаше да прекъсва мисълта й.

— Животът на алкохолика е много сложен. Истински хаос. Забърквали сме се в какви ли не неприятности. Пълна каша. А точно това сме искали винаги. Тихо местенце на припек. Но всяка изпита чаша ни е отдалечавала все повече от него.

Сюзан се загледа в къщичките около затревения площад. Повечето имаха веранди и градинки с цъфнали божури, лупини и рози. Из дворовете се мяркаха котки и кучета, излегнали се на слънце.

— Ние копнеем за дом. След дълги години на война с всички около нас, а и със самите себе си, просто искаме спокойствие.

— И как го намирате? — Гамаш знаеше по-добре от мнозина, че спокойствие като това в Трите бора трудно се намира.

— Ами… първо трябва да открием себе си. Защото някъде по пътя сме се изгубили. Лутаме се без цел и посока, объркани и замаяни от алкохол и наркотици. И все повече се отдалечаваме от истинската си същност. — Възрастната жена се обърна към него и отново се усмихна. — Ала някои от нас успяват да намерят обратния път и да се върнат. От пущинака. — Сюзан откъсна поглед от дълбоките кафяви очи на Гамаш, от затревения площад и къщичките и се загледа към околните планини и гори. — да се наквасиш, е само част от проблема. Това е болест на емоциите. На възприятията. — Почука няколко пъти по слепоочието си. — Мирогледът ни, начинът ни на мислене се прецаква. Наричаме го мисловна смрад. А това влияе и на начина, по който се чувстваме. И нека ви кажа, господин главен инспектор, че е много трудно и много страшно да променим възприятията си. Повечето не успяват. Малцина имат късмета да го направят. Но когато успеем, намираме себе си — художничката се огледа наоколо, — а после намираме и своя дом.