Измамна светлина [bg]

Гамаш захапа лакрицовата лула, все едно се кани да я изпуши.

— Много европейско — отбеляза Габри и кимна одобрително. — В стил Мегре[79].

— Merci. Това излъчване търсех.

— Няма ли да седнеш навън? — попита готвачът и кимна към терасата, осеяна с кръгли масички и приветливи чадъри. Неколцина местни пиеха кафе, други — аперитиви.

— Не, търся някого.

Арман Гамаш кимна към масата до камината, разположена по-навътре в бистрото. Там, съвършено спокоен, като у дома си, седеше галеристът Дени Фортен.

— Първо обаче искам да те попитам нещо. Мосю Фортен говори ли с теб на вернисажа на Клара?

— В Монреал? Да — засмя се Габри. — И още как. Извини ми се.

— По какъв начин?

— Каза, цитирам: Много съжалявам, че те нарекох шибан педал. Край на цитата. — Едрият готвач погледна инспектора изпитателно. — Такъв съм, ако не е станало ясно.

— Чувал съм слуховете. Но не е приятно да те наричат така.

Габри поклати глава.

— Не ми е за пръв път и едва ли ще е за последен. Прав си обаче. С това не се свиква. Усещането винаги е като от прясна рана.

Мъжете гледаха към притихналия галерист. Вял, отпуснат.

— Сега какво изпитваш към него? — попита Гамаш. — да изпращам ли питието му в лабораторията?

Готвачът се усмихна.

— Всъщност го харесвам. Малцина са онези, които се извиняват, след като ме нарекат шибан педал. Това го издигна в очите ми. Пък и се извини на Клара, задето се отнесе толкова зле с нея.

Значи галеристът бе казал истината, помисли си инспекторът.

— Той също присъства на коктейла в събота вечер. По покана на Клара — каза Габри. — Не съм забелязал, че е останал в селото.

— Всъщност не е.

— Защо се е върнал тогава?

Гамаш се питаше същото. Щом видя Дени Фортен да пристига с колата си, веднага дойде в бистрото, за да потърси отговор на въпроса.

— Не очаквах да ви видя тук — отбеляза инспекторът, докато крачеше към галериста. По-младият мъж се надигна от стола си.

Двамата се здрависаха.

— Не възнамерявах да идвам, но в понеделник галерията е затворена и се замислих.

— За какво?

Настаниха се в креслата. Габри донесе на Гамаш лимонада.

— Казахте, че сте се замислили за нещо… — подкани своя събеседник детективът.

— За онова, което ми казахте при вчерашното си посещение.

— За убийството?

Дени Фортен почервеня.

— Ами… не. За това, че Франсоа Мароа и Андре Кастонге са все още тук.

Арман Гамаш знаеше какво има предвид галеристът, но искаше той сам да го изрече.

— Слушам ви.

Фортен се ухили. Подкупващо, по момчешки.

— Ние, хората от света на изкуството, обичаме да се мислим за бунтари, за свободомислещи хора. За свободни духове. Един интелектуален и интуитивен отрязък над останалите. Неслучайно ни наричат влиятелен арт елит. Факт е, че болшинството от хората са последователи. Ако един арт дилър започне да слухти около даден художник, съвсем скоро ще го последват и други. Ние следваме клюката. Така се създават феномени. Не защото един художник е по-добър от друг, а защото арт дилърите имат стадна психика. Внезапно всички решават, че искат точно определен творец.