Дом [bg]

— Патрик се е появил на негова територия, спречкал се е с бабаитите на Дебелия Ганди и е избягал, когато ти си се намесил.

— Правилно, отново.

Майрън поклати глава.

— Значи, всичко това е било постановка.

— В какъв смисъл?

— Някой ти изпраща анонимни имейли. Казва ти къде е Патрик и кога можеш да го откриеш. Ти отиваш. Патрик е там, вероятно за първи път. Защото ако е бил там и друг път, то бабаитите на Дебелия Ганди още тогава са щели да го ступат, нали така?

Уин обмисли това.

— Звучи логично.

— Значи, някой е искал да го откриеш. Някой е изпратил Патрик — ако това е Патрик — на това конкретно място, за да го откриеш.

Майрън направи с ръце кавички във въздуха.

— Да го „спасиш“.

— Отново звучи логично — каза Уин.

— Някакво предположение кой?

— Никакво. Но има още едно нещо, което трябва да вземем предвид.

— Какво е то?

— По думите ти, Мики и Ема смятат, че това момче може би не е Патрик.

Майрън кимна.

— Точно така.

— Кога ще разполагаме с резултатите от ДНК теста?

— Джо Корлес каза, че действа възможно най-бързо. Вероятно съвсем скоро.

— Да предположим, че това момче не е Патрик — каза Уин. — Какво правим в такъв случай?

— Не знам — каза Майрън. — Да предположим, че това момче е Патрик. Какво правим в такъв случай?

От аудиосистемата звучеше гласът на Лесли Одъм Джуниър, в ролята на Арън Бър, който се гневи, задето Александър Хамилтън е подкрепил кандидатурата на Томас Джеферсън.

— Не виждам замисъла зад подобна постановка — каза Уин — и въпреки това няма как да не е постановка, нали?

— Няма как — каза Майрън. — Или има.

— Мъдро.

— Накратко — каза Майрън, — все още нямаме никаква представа какво се случва, по дяволите.

Уин се усмихна.

— Човек би си помислил, че вече би трябвало да сме свикнали с това чувство.

Бяха на десет минути от дома на Брук, когато Уин каза:

— Завий надясно.

— Къде?

— По авеню „Юниън“.

— Къде отиваме?

— Довери ми се. Паркирай тук.

Заведението, в което продаваха „Органично кафе и палачинки“, се казваше „еЛате с нас“. Играта на думи подразни Майрън. Уин й се зарадва.

— Какво правим тук?

— Имам една изненадка за теб — каза Уин. — Хайде.

Момчето зад бара беше нахлупило на главата си вървежна плетена шапка, а лицето му беше обрасло с някакво подобие на брада. Пончото му със сигурност беше направено от коноп.

„еЛате с нас“ определено беше в крак с модата.

Поръчаха си две турски кафета и седнаха.

— Какво става?

Уин погледна телефона си и посочи към вратата.

— Сега.

Майрън погледна към вратата в мига, в който Зора се появи в целия си блясък. Беше си сложил перуката в стил „Вероника Лейк на амфетамини“, зелен пуловер с избродирана емблема и пола в цвят, който Зора несъмнено би нарекъл „морска пяна“.

Когато Зора видя Майрън, той разпери ръце и извика:

— Сладурче!

Перуката на Зора беше накривена на една страна. Лицевото му окосмяване беше способно да накара момчето зад бара да се надуе още повече, но този път от завист. Майрън си спомни как с баща му гледаха един видеоклип на комика Милтън Бърл, облечен в женски дрехи. Изглеждаше точно така, само дето не беше толкова привлекателен.