Раково отделение

Тя говореше тихо и Костоглотов също понижи гласа си заради нея. Русанов спеше, Зацирко четеше, леглото на Подуев вече бе празно и почти никой не ги чуваше.

— Това е дълга история… А и се чувствам неловко, че аз лежа, а вие стоите. Така не се разговаря с жена. Но ако сега стана и като войник се изпъна на пътечката, ще бъде още по-глупаво. По-добре вие седнете на леглото ми, моля ви.

— Време ми е да вървя — каза тя, но седна на края на одеялото.

— Знаете ли, Вера Корнилиевна, заради привързаността си към демокрацията съм пострадал най-много в живота. Опитах се да насадя демократичните принципи в армията — с една дума, прекалено много разсъждавах. За тази ми черта през 39-а не ме пуснаха да постъпя във военното училище. През 40-а почти бях на път да прекрача прага му, но отговорих дръзко на началството и отново се разминах. И едва през 41-ва успях някак си да изкарам курсовете за младши командири в Далечния изток. Честно казано, много преживявах това, че не съм офицер, защото всичките ми приятели станаха. Ако си млад, все някак ще го преживееш. Но справедливостта ценя повече.

— И аз имах такъв близък човек — каза Хангард, загледана в одеялото, — който също имаше подобна съдба — бе много умен, а си остана редови. — За миг замълча, после го погледна. — Но вие сте си останали такъв.

— Какъв? Умен или редови?

— Дързък. Как например разговаряте с лекарите? С мен особено.

Тя го попита строго, но това бе странна строгост, пропита от меланхолия, каквито бяха и всички думи и жестове на Вера Хангард.

— Аз с вас? С вас разговарям изключително почтително. Това при мен е висша форма на разговор, но вие още не знаете. А ако имате предвид първия ден, не сте права, защото не можете да си представите в какъв капан бях попаднал. Макар почти да умирах, едва ми позволиха да напусна областта. Пристигнах тук и какво да видя? Вместо зима — проливен дъжд, а аз с валенки, защото при нас бяха такива студове. Шинелът ми толкова мокър, че плаче да бъде изстискан. Валенките предадох в гардероба на гарата, взех трамвая и се отправих към старата част на града, където живееше един мой войник, чийто адрес бях взел още на фронта. Вече бе тъмно и когото попитах къде да сляза, отговаряше: не ходете там, ще ви теглят ножа! След амнистията през 53-а, когато освободиха рецидивистите и останалите убийци, въобще не можеха да ги изловят отново. А аз не бях уверен дали моето войниче живее на стария си адрес и дали улицата е същата, след като никой не я знаеше. Тръгнах по хотелите. Холовете им бяха толкова красиви, че просто ме бе срам да влизам. В някои имаше свободни места, но когато вместо паспорт им покажех моето удостоверение от мястото на заточението, следваше ужасеното: «Не може! Не може!» И какво да правя? Бях готов за умирането, но защо трябваше да свърша до някоя ограда като куче?