Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
На пет километра даде много добър резултат. А десетте ги пробяга така, че го изпратиха да участва в студентската спартакиада, но той отказа — беше му вече безинтересно — бе постигнал своето. За пореден път бе преодолял чайника в себе си и получи това, което Господ бе отказал да му даде…
Нямаше време. Предстоеше му да преодолее абсолютната си невъзприемчивост към чужди езици, към танци, към плуването и живописта… И той я преодоля. Тъй че към трийсетата си година имаше костеливо лице, сбръчкана, приличаща на костенурка шия, кожа с цвят на земя и крив огромен нос. Зъбите му бяха развалени, очите — без вежди, без мигли.)
И за какъв дявол хвърли око точно на нея? Нямаше ли други момичета? Имаше колкото искаш. Ама не — глупакът се влюби в момичето на Господаря. В любовницата. В жена му. Дали тя не го е поощрявала? Дори и така да е. Тя е младичка, глупавичка, агънце блеещо… („Той харесва ли ти?“ — „Да.“ „Господи, какво му харесваш?“ — „Веселяк е.“ — „Аха. Значи аз съм скучен?“ — „Не, ти си велик.“ О, Господи! Не са хора все пак. Жени са.) Беше непоносимо. Беше срамно. И гадно. Блудство. Съблазън дяволска. И абсолютна безизходност.
— Къде си вреш гагата? Любовник ще й ставаш, а? Та ти си изрод, погледни се. Устата ти смърди като помийна яма и шията ти е мръсна. Не виждаш ли, че тя е принцеса, а ти си боклук. И нищо повече. Върви при курвите, помияр такъв…
Идеята беше правилна. Трябваше да го откаже веднъж завинаги. С чук по главата. Ще се поизмъчи една седмица и ще дойде на себе си. „Кратковременното безумие“ ще отмине и всичко ще бъде като преди. Не. Прекали. Прекали и още как. От ревност. Проклето чудовище със зелени очи…
Не ставаше дума само за ревност (на стареца към младия, на богатия към бедния). Съществуваше и болезнената обида, че този умен, безгранично силен, блестящ урод изведнъж се унизи до състоянието на обезумял самец, готов на всичко заради една разгонена кучка… Искаше да го вразуми и откаже, като син, но го обиди и унизи като враг. Смъртно. Завинаги.
— Прости ми, Ник — каза той в пространството.
Късно. Сега вече бе късно. И не съществуват думи, които биха могли да поправят стореното…
Той разсеяно отвори последния текстов файл, над който работеше, и без каквото и да е удоволствие прочете:
„Прекрасно разбирам защо са необходими творческите личности — учени, писатели, архитекти, художници, философи, поети, композитори… Такива по света има стотици хиляди. Изобщо талантливи хора. Тук влизат и шлосерите, стругарите, грънчарите, зъболекарите, шофьорите, санитарните техници, ловците на змии, кулинарите, докторите — всички, които си вършат работата ДОБРЕ. Те са милиони, дори десетки милиони.
Но къде да се дяват онези СТОТИЦИ милиони и милиарди, които Бог не е дарил с творчески живец? Които работят лошо и не могат, или не желаят, да си вършат работата ДОБРЕ? Какво да се прави с тях? Кому са нужни? На какво имат право? И имат ли? Какво се полага на човека, просто защото е човек? Не е бръмбар, жаба, лос, а човек?
На лоса, например, нищо не му се полага заради това, че е лос. В най-добрия случай да му сипеш малко сол, за да лиже. А на човека? Хляб, сол, мир? Уважение? За какво? А ако разсъждаваш…
И изобщо какво значи справедливо устроен свят? Свят, в който на ВСИЧКИ ИМ Е ДОБРЕ? Що за справедливост е това, когато му е добре и на работливия и на безделника? На този, който дава на другите много, на онзи, който изобщо нищо не дава (не може, не умее или не иска), а само взема? Всекиму според труда ли? Но ако твоят труд НИКОМУ не е нужен? (Класически пример е адският труд на графомана или на Сизиф.) Нищо ли да не му даваш на такъв? Като Сизиф? Но ти си РАБОТИЛ, работил си КАТО ШАНТАВ!“
Беше правилно, но безинтересно. Днес това не го интересуваше. Всъщност каква справедливост може да съществува, ако една-единствена дума може да изгори всички мостове? Време е да върви да спи, въпреки че утре има свободен ден. Запали нощната си лампа и за няколко секунди се загледа в разтворената книга „Щастливото момче“, в собствената си снимка. Радваше се на златистата хартия и на своето лице, осеяно с бръчки — приличаше на пророк или на американски генерал. Чудеше се какво да й напише? Преди малко имаше лоши мисли за нея — несправедливи, обидни, жестоки и сега се чувстваше виновен. Смешно. Трябваше да е нещо такова, което не е писал на никой друг. Нещо, което да я разсмее…