Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Защото започна да мислиш за себе си.
— Моля?
— Затова рейтингът ти пада. Отначало ти мислеше за тях, само за тях и те го чувстваха. Това винаги се усеща. Беше ти все едно какво ще стане с тебе. А сега… вече не ти е все едно.
— Това също ли се усеща?
— Да.
Той замълча, поразен от думите й. После попита:
— И какво да правя сега?
— Не зная. По принцип всеки нормален човек трябва да мисли за себе си. Длъжен е. Без това не може.
Какво беше това зад нейните чудни пъстроцветни очи? Интуиция ли? Или ум? Откъде у нея ум? Или тя не е на осемнайсет години, а на двайсет и осем? И някой ловко ми я е подхвърлил, като бомба със закъснител, измамвайки всички: и мен, и Николас, и Кузма?
Ей, ей, упрекна се той. Какво ти става? Съвсем обезумя? Та това е Дина, твоята Динара. Последната ти любов. Вярност. Нежност. Щастие… Опомни се. Подбирай си шибания език… Какво общо пък има това с езика? Точно той си знае мястото и лежи там кротко… Не, братле, не ти е виновен езикът, а нещо гнило в мозъка… Дори не там, а в душата, в душичката ти…
Усещаше, че заспива. Мързеше го да стане и да се премести в спалнята. Мързеше го сериозно и безпощадно да се захване с това гнило, което напоследък се бе загнездило в него и постепенно изгризваше всичко от миналото, от съветската епоха: ум, чест, съвест… победите в единство с народа…
Заспа.
Събуди се сякаш от внезапен вик. Сърцето му се мяташе, трепереше като обесен на бесило. Беше съвсем тихо. Отначало не чу нищо, но после разбра, че това е интеркомът в съседната стая — в спалнята му.
Никакви резки движения, напомни си той. Бавно. Плавно. На три… Внимателно се освободи от шала й и бавно седна. Дина похъркваше тихичко до него, закрила очи с ръка. Екранът на телевизора светеше безшумно. Интеркомът отново започна да звъни — толкова настойчив и упорит можеше да е само Кронид.
— Да — каза той, след като натисна копчето. Беше студено и краката му замръзваха дори върху дебелия килим.
— Извинявайте, господин Президент — каза тихо Кронид. — Генерал Малнич иска спешно да говори с вас. Настоява.
Пак нещо с Виконта… Господи, защо „нещо“? Ясно е какво може да му има на Виконта. Няма да го кани на рожден ден я! Три и половина сутринта е.
— Свържете ме.
На екрана се появи младо, скулесто лице, с азиатски очи. Беше в униформа и дори с фуражка. За важност? Този беше истинско магаре.
— Станислав Зиновиевич, той получи поредния си пристъп.
— Разбирам. Сериозен ли?
— Много. Като по-миналата зима, даже по-зле. Изобщо не можем да го стабилизираме.
— Добре. Ще бъда готов след петнайсет минути. Пращайте кола.
— Вече изпратихме хеликоптер.
— Какво?
— Хеликоптер — повтори генералът. — Ще бъде при вас след трийсет-трийсет и пет минути…
— По дяволите! Къде сте?
— В базата. Не е далече. Четирийсет минути полет.
Дина дойде и му донесе дрехите. Заоблича се. Раздразнението му нарастваше все повече и накрая го завладя.
— Да ви вземат дяволите всичките! — ревна като на митинг. — Какво струвате с вашите системи за преливане! Некадърници! Намерихте си изцелител! Повръща ми се от вашата медицина! Готованци такива, да ви вземат дяволите!
Генералът мълчеше смирено и предано го гледаше в очите. С единия крак в крачола, той изключи екрана с физиономията на идиота с медицински пагони и гракна на Кронид:
— Чухте ли? Подгответе площадката!
— Слушам…
— Ще летя сам. Отменете всички срещи, насрочени за утре. — Забеляза странно изражение на лицето на Кронид и попита:
— Какво има? Още нещо ли?
— Не — побърза да отговори събеседникът му и си промени изражението. — Нищо съществено.
Личеше си, че избягва да отговори — беше станала още някаква гадост. Хванали са някого с подкуп или е излязъл поредният пасквил, предател се е появил или са пуснали гаден слух за Динара… Не искам сега да се занимавам с това, утре, утре или вдругиден.
С истинска злоба облече ризата, жилетката, обу си обувките, Динара трескаво му закопчаваше ръкавелите, сърцето му биеше като лудо, главата му бе мътна както винаги в такива лоши моменти и изведнъж забеляза, че не вижда добре.
Изплаши се.
Никак не му се искаше да си го признае, но НАИСТИНА се изплаши, а това не се беше случвало от първия пристъп на Виконта. Защо не могат да го стабилизират? Защо? По-рано не беше така… С пъшкане завърза връзките на обувките си, изправи се, стисна клепачи, за да се отърве от звездичките, които виждаше, и мушна ръце в ръкавите на сакото, което Динара му държеше.
— Благодаря, муцинко — промърмори той, като се постара да смекчи гласа си, а бе готов да кресне истерично или да излае команда. — Не ми обръщай внимание. Аз… такова… малко се вълнувам, ако трябва да съм честен…