Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Проклети алкохолици — нервно каза Кронид, който седеше зад волана на пакарда. — Едва не сгазих този боклук…
— А може би той искаше да го сгазиш? — промърмори Артьом, мрачно захапал цигара. — Видя ли какъв е?
— Какъв?
— Мустакат. Очевидно е избягал от лудницата. Търсеше си смъртта.
На което Кузма Иванович отвърна меланхолично: „Всички ще умрем“. Това прозвуча при него като прогноза, но никой не подозираше колко бързо ще се сбъдне тя.
— По дяволите, закъсняваме — каза Кронид.
— За какво се тревожиш? — попита Кузма Иванович. — Той е омагьосан.
— Господ пази предпазливия.
— Него и така Бог го пази… — каза Кузма Иванович, а Динара за пръв път каза от задната седалка с непознат, явно спаднал глас:
— Стига сте дрънкали! Млъкнете, за Бога!
Тогава видяха „адиабата“ с отворена дясна врата.
Той не виждаше и не чуваше нищо от това. Не можеше да го чуе дори ако се намираше съвсем близо до тях в колата им, на система и с кислородна маска на лицето. Стори му се, че седи на стар, полуразвален стол в малката стаичка на Виконта, досами него. Той ровеше в купата с лули, антикварните бокали проблясваха с рубините си (или топазите си), половината му живот бе останал в миналото, в бъдещето бе другата половина, пълна със скрит смисъл, и Виконта заговори по своя пренебрежителен начин: „Можеш да знаеш предназначението си и да не го разбираш. Дори е по-добре да е така, защото е казано: СПОМНЯМ СИ СЛЪНЦЕТО И НАПРАЗНО СЕ ОПИТВАМ ДА ЗАБРАВЯ, ЧЕ ТАЙНАТА Е ГРОЗНА. Тайната е грозна, мой Стак. Тайната винаги е грозна. И ако искаш да имаш евтин салам, ще се наложи да правиш от човешко…“
— Не! — каза той решително и в същата секунда малкото, почти микроскопично петънце мъртва тъкан на варолиевия мост спря дишането му.
… Свий пръстите, помисли си той безпорядъчно, вече задъхвайки се, вече съвсем без въздух. По-силно. Да не закачиш Виконта… Пръстите…