„… Внезапно настъпва мигът, когато чувстваш, че трябва да направиш равносметка“, бе казал тогава Станислав. И не е задължително да става на стари години… (Беше изпаднал в пристъп на дълбокомислие.) И не е нужно да има някаква особена причина! Става ето така: някой, който живее вътре в тебе и обикновено е зает със своите си работи, изведнъж прекъсва заниманията си и замислено произнася: „Е, господинчо, време ни е да теглим чертата…“
Виконта го изслуша благосклонно, дръпна от лулата си и рече: „Купувам. Записвай…“ Но Станислав, естествено, нищо не записа — той се вслушваше във вътрешното си чувство, разбирайки вече, че това е предопределение. Усещането постепенно изчезваше, губеше остротата… определеността… първоначалната си свирепа многозначителност — ясната неизменност на щастливия стих… Той така и не разбра каква равносметка по-точно трябва да направи.
Това се случи през хиляда деветстотин и седемдесета година, в онзи пролетен ден, в който Станислав навърши тридесет и седем години. Случи се вечерта, още по-точно през нощта, когато гостите вече си бяха отишли, майка му прибираше масата, а той и приятелят му Виктор Киконин (с прякор Виконта) излязоха на чист въздух, след което решиха да идат в дома на Виконта.
Имаше бутилка розово „Вин-де-масе“, кафе, сладко от сливи, китарата звънеше тихо и двамата творци — истински поети, кръвни другари, почти братя — пееха задълбочено и прочувствено:
На щурвала застина ръка,
мачтите режат мъглата,
тежко е в душата на моряка,
отпред са само вятърът, тъмата…
Стиховете бяха колективна работа на Красногоров и Киконин, музиката — също. Станислав си спомни, че се бе давил няколко пъти.
По-точно три пъти. Първият път като съвсем малък (беше преди войната) в някакво езеро в Горския парк. Мама седеше на брега и разговаряше с леля Лида, а малкият Слава се плацикаше отначало на плиткото, но после реши да нагази навътре. Първо под краката му имаше твърдо дъно, после се появи тънък слой гадна тиня, след това — нещо като тухлен бордюр и накрая нищо. Не можеше да плува. От страх отвори широко очи, видя мътната светлина отгоре, люшкащата се тъма отпред и панически размаха крака и ръце, знаейки, че загива. Изведнъж краката му отново стъпиха на твърдо. Бързо се добра до брега и седна до мама върху одеялото. Никой нищо не бе забелязал. Наоколо всичко си беше същото. Внезапно си помисли, че всъщност той се е удавил, а върху одеялото седи някой друг, но никой не забелязва това важно обстоятелство. И точно в този, именно в този момент той се изплаши истински.
Вторият случай бе доста по-интересен и доста странен. По време на войната ги бяха евакуирали в селцето Кишла в Чкаловска област. Заедно със селските хлапета Слава беше решил да се повози на лодка. Качиха се петима и изведнъж Толя Брунов закрещя ужасѐн и пребледнял като платно. Беше страшно. Тогава видя ЗАЩО момчето пищи: на кърмата, върху някакви парцали, стоеше чудовищен, грамаден колкото юмрук, паяк — зелен на червени петна. Не помнеше как заедно с останалите се озова във водата. Лодката не се преобърна само по чудо. Вече можеше да плува и тъкмо да се втурне към близкия бряг, когато видя, че пред лицето му се поклаща същият паяк и го гледа с милионите кървави точици на блестящите си очи. Изгуби съзнание. Друго нищо не си спомняше. Момчетата след това разказваха, че се е носил неподвижно по повърхността и само тилът му се е виждал. Набързо го извадили и го съживили с изкуствено дишане. Никой повече не видя паяка. След много време, вече възрастен и отново в Ленинград, бе преровил цял куп справочници за членестоноги, дори се консултира в Зоологическия музей, но напразно — странният и страшен паяк не бе известен на науката. Не съществуваше в природата (поне не на територията на Русия)…
