Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Той го погледна с удоволствие.
— За това става дума — каза той, доволен, че зърното, което е хвърлил, вече изкласява.
— За един стар плик жена си ще продадат, при това с радостни сълзи в очите — продължаваше по темата Едик.
— Аха…
Той се прибижи до огромния прозорец и опря чело в леденото стъкло. Навън имаше мъгла. Нищо не се виждаше, но изведнъж околността се озари от червена, после и от зелена светлина — рекламата на покрива смени текста си.
— Имам два въпроса — каза Едик. — Нима е истина? И вторият: откъде да взема стари пликове?
— Трябва да са на по сто-двеста години — той отново се обърна с лице към тях. Кузма Иванович осъзна, че разговорът бе напълно сериозен, спря да си облича сакото и седна на края на стола. После попита с огромно съмнение:
— Искате да го купите за купчина стари пликове? Откачили сте. Или аз откачам?
Той го коригира:
— Не да го купим. ДА СЕ ОТКУПИМ!
— Да — каза Едик злобно. — За какво ни е да го купуваме?
Зависи, помисли си той. Нужен ни е и още как… Представи си, че Николас седи отсреща на масата — слаб, рошав, весел, никога непадащ духом, грозен, почти уродлив, с редки зъби, с вид на гущер или на маймуна… държи чашката с водка и неудържимо философства за неизбежната победа на умните над глупаците… Или обосновава необходимостта от Министерство на пробите и грешките… Изведнъж му хрумна да отиде и да му се извини, от което го преряза в гърдите. Ще отиде още сега. Без да се облича. По чехли. „Извини ме за отровния ми език… Върни се. Не исках… не исках да те нараня…“ Лъжа. В онзи момент той искаше не просто да го нарани, а направо да го унищожи… И в крайна сметка успя — вече го нямаше. Поне не тук. Никога няма да се върне.
— Станислав Зиновиевич — каза неочаквано Едик с променен глас. — Господин Президент. Вие го обичате. Досега. Нали?
Той трепна от погледа на зелените му очи и се задъха от невъзможността да отговори откровено на този директен въпрос. Разбираше, че трябва да отвърне, и то начаса.
— Вие винаги сте го обичали повече от всички нас взети заедно — продължи Едик, в тона му имаше тъга и завист. — Така е. Тук сме все свои. Десет пъти сме го обсъждали помежду си…
— Ей! Ей! Говори за себе си! — предупредително му извика Кузма Иванич, а недоволният Кронид го погледна строго, с нож и вилица в ръка.
— Добре де, добре… Лоялни сте — каза им Едик. — Не сме говорили, само сме го мислили… Нали така? Мислихме си го! Затова при нас не се получава нищо — трети път обсъждаме въпроса и трети път напразно дрънкаме. Да ви кажа направо, господин Президент: докато не го изтръгнете от сърцето си… Докато, моля за извинение, не го разлюбите, нищо няма да се получи…
— Млъкни — каза му Кронид тихо. Съвсем тихо го рече, но Едик млъкна моментално. Сякаш го изключиха. Прекъсна насред думата, насред жеста — протегна се през цялата маса за бутилка тоник, махна капачката със зъби и отпи без да погледне никого.
Настъпи тишина, която сякаш затвърждаваше казаното, тишина, която съдържаше в себе си още много неизказани упреци. Той я чуваше и му се струваше, че трудно ще се справи с нея, но в края на краищата успя.
— Всичко е точно така — каза той, стараейки се да се усмихне и надявайки се, че усмивката му няма да е прекалено фалшива и жалка. — Mea culpa. Mea maxima culpa53. Но ще ви се наложи да простите старческата ми слабост. Аз действително ви обичам. Всичките. Сам ви избрах, сам ви назначих и ми е дяволски трудно да се откажа от вас. Дори когато не се държите както трябва… Край! Стига за днес. Струва ми се, че полунощ мина, така ли е?
— Да — веднага отвърна Едик с явно облекчение.
— Чудесно! Денят за разтоварване отмина. Да се залавяме за работа…
— Разпуснатост и никотин! — провъзгласи Едик.
— Точна така. Кронид Сергеевич, подайте ми от онова месо, докато Кузма Иванич не го е унищожил окончателно.
Глава втора
Към един часа през нощта, когато вече бяха решили да си лягат, нахлу министърът на печата — весел, ухилен до ушите, словоохотлив и гръмогласен. На всички веднага им стана ясно, че носи добра новина. Най-сетне. Първата за деня.
— Е? — казаха почти в хор.
Бе излязло шестото издание на „Щастливото момче“. Подаръчно. В десет хиляди екземпляра. В ярка синьо-черна лакирана обложка. С илюстрации от Аркелян. С предисловие от Некрасавин. Елегантно. Скромно. Достойно от всяка гледна точка.
— Пу, да не ти е уроки — каза Кузма Иванович с уважение, макар и доста равнодушно. Не беше любител на изящната словесност, но допускаше, че даденото литературно произведение внася в политическия имидж на обожаемия Президент неуловим, но съществен нюанс.
53
Вината е изцяло моя (лат.). — Бел.прев.