Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Ами недей — каза тя спокойно и дори властно. — Всичко ще се оправи, ще видиш.
И отново му мина през ума: на колко ли години е наистина — нима тази спокойна и властна жена е на осемнайсет? Не изглежда така. Съвсем не… Отново прогони тази мисъл, но знаеше, че тя вече никога няма да изчезне напълно.
— Не ме чакай утре за обяд, няма да успея — каза той. — Тоест може и да успея, но ти не ме чакай. Не е ясно как ще се развият нещата там… Щом се освободя, ще ти звънна.
— Добре. И не се вълнувай толкова много. Казвам ти, че всичко ще се нареди добре.
Наведе се и я целуна по красивата вежда. Неочаквано се успокои. Какво ми става? Разбира се, че нещата ще се оправят. Винаги са се оправяли, ще се оправят и сега. Професионалист съм. Единственият в света.
— Професионалист съм! — каза й той многозначително.
— Да. Единственият в света.
— Именно. Е, тръгвам. Лягай да спиш.
— А любовта? — попита тя взискателно.
— Никога няма да умре! — рапортува той. Целуна я и по другата й красива вежда.
Глава четвърта
В щаба имаше много хора, при това половината непознати. Тези, които седяха, скочиха и изпънаха ръце по кантовете. Стоящите с гръб се обърнаха и заеха почтителни пози, дори нахалният Артьом, който беше командир на външната охрана и единствен си позволяваше да пуши и да тръска пепелта в дланта си.
Той поздрави всички наведнъж и седна в своето кресло под нощната лампа.
— Така. Благодаря за вниманието. Моля членовете на щаба да останат, а останалите да напуснат. Какво става тук? — попита той Кронид. — Преврат? Бунт? Земетресение? Нощ е все пак. Защо всички са се събрали?
Нощните събирания в щаба не бяха нещо необикновено и не се правеха по повод. Нощната смяна често се събираше тук, докато него го нямаше — да поговорят, да пийнат кафе, да ОБМЕНЯТ мисли. Но сега в атмосферата се усещаше нещо необикновено, смътната аура на някакво събитие, угасващото ехо на нещо обсъждано… Не разбираше защо Кузма Иванич все още (или отново) е тук, заедно с Едик, който също не спеше, и с Кронид, който нямаше работа в щаба в четири сутринта.
Присвил очи, наблюдаваше как помещението бързо и почти безшумно се изпразва, улавяше насочените към него погледи, бързи и дразнещо неопределени. Забеляза, че Кронид не отговаря на въпросите му и прекалено делово му налива кафето. Видя на бледото лице на Едик, застинало в полуусмивка, странно и неуместно удовлетворение. Кузма Иванич съсредоточено сумтеше и изучаваше някакви книжа, които бе измъкнал от джоба на сакото си и сложил на масата…
Освен споменатите в стаята останаха само Артьом (бе изгасил миризливата си цигара в присъствие на началството) и здравият като бик Шалима — началник на транспорта и в частност, на площадката за кацане.
Господаря отпи от кафето, кимна с благодарност на Кронид и попита Шалима:
— Не е ли време да се качвам горе? Кога се очаква хеликоптерът?
— Имахме връзка в три и трийсет и девет — доложи Шалима с пресипнал висок глас. — Очаквам ги точно в четири.
— Добре. Тогава ще мога спокойно да си изпия кафето… Кронид Сергеевич, напомнете ми, моля, че забравих: имах ли планирани срещи?
— Довечера. През деня не. В деветнайсет часа в Ротари клуб.
— Аха. Благодаря. Спомних си. Жалко — ще се наложи да им се извиня.
— Слушам — каза Кронид и Господаря отново забеляза неговия бърз и неопределен поглед.
— Господин Шалима — каза той с приветлива усмивка. (Не харесваше Шалима — беше прекалено груб и самодоволен — истински мъж — пие всичко, което гори, шиба всичко, което мърда.) — Не искате ли кафе? Не? Добре. Ще чакам вашите разпореждания. Ако обичате да ме уведомите пет минути преди кацането… Благодаря.
Изпроводи с поглед широкия му гръб и погледна въпросително Артьом.
— Не искам кафе. Измитам се веднага, но предварително искам да получа разрешение да ви съпроводя до базата…
— Каква база?
— Военната — поясни Артьом. — Господин Президент, разбрах, че ще летите до военната база, до Красная Вишерка. Моля да ми разрешите да ви съпроводя.
— Къде е тая Вишерка?
— На сто и шейсет километра оттук — бодро и делово доложи Артьом.
Пред него се появи карта, сложиха я направо върху чашките и подносите с бисквити. Той намери Красная Вишерка и се убеди, че е на около сто и шейсет километра, но на картата нямаше отбелязана никаква база. Имаше само блата и гори — местата не изглеждаха особено приветливи. Той искаше да поразпита за базата, но никой не знаеше почти нищо — или се досещаха, или предполагаха, или така бяха разбрали от преговорите с базата.