Любов по време на холера

Този призрак беше толкова явен, че доктор Урбино навреме си даде сметка до каква степен заплашва хармонията в дома им и щом го усетеше, бързаше да каже на съпругата си: „Не се тревожи, любов моя, аз съм виновен.“ Защото той от нищо не се боеше така, както от внезапните и категорични решения на съпругата си, и беше сигурен, че те винаги възникваха от някакво чувство за вина. Обаче гузността, с която отхвърли Флорентино Ариса, не можа да бъде заличена с утешителна фраза. Месеци наред Фермина Даса всяка сутрин отваряше балкона и винаги й липсваше самотният призрак, който я бе следял от безлюдната градина, гледаше неговото дърво, пейката му, станала по-незабележима, на която той бе сядал да чете, да мисли и да страда за нея, накрая затваряше балкона и въздишаше: „Горкият човек.“ Дори изпита разочарование, че той не се оказа толкова упорит, колкото бе предполагала, по вече беше твърде късно да поправя миналото и така и не престана да изпитва от време на време закъснелия копнеж по едно писмо, което никога не получи. Но когато реши да се омъжи за Хувенал Урбино, тя изпадна в още по-тежка криза, защото съзнаваше, че няма особени причини да го предпочете, след като бе отхвърлила без особени причини Флорентино Ариса. Всъщност го обичаше толкова малко, колкото и другия, а освен това го познаваше много по-малко, пък и в писмата му нямаше оная треска като на другия, нито й бе дал толкова много трогателни доказателства за всеотдайност като другия. Всъщност предложението си Хувенал Урбино не бе изразил нито веднъж с любовни слова и беше най-малкото любопитно, че такъв ревностен католик като него й предлагаше само земни блага: сигурност, ред, щастие, конкретни цифри, които, ако се съберяха, може би щяха да приличат на любов: почти на любов. Но не бяха любов и това съмнение засилваше объркването й, защото пък и не беше убедена, че всъщност любовта й е най-необходимото, за да живее.

Във всеки случай основното, което имаше против доктор Хувенал Урбино, беше подозрителното му сходство с идеалния мъж, какъвто Лоренсо Даса бленуваше за дъщеря си. Не можеше да не го възприема като плод на бащините й кроежи и макар в действителност да не беше така, Фермина Даса остана уверена в противното още щом го видя да влиза в дома им за второто лекарско посещение, без да е викан. Разговорите й с братовчедката Илдебранда още повече я объркаха. Понеже самата беше в положението на потърпевша, тя се отъждестви повече с Флорентино Ариса, забравяйки, че Лоренсо Даса вероятно я бе повикал, за да повлияе в полза на доктор Урбино. Само бог знаеше с какви усилия Фермина Даса се сдържа да не придружи братовчедка си, когато отиде в телеграфната станция да се запознае с Флорентино Ариса. Искаше й се да го види още веднъж, за да разсее колебанията си, да поговори с него насаме, да го опознае по-дълбоко, за да се увери, че онова спонтанно решение няма да я тласне към друго, още по-тежко, означаващо всъщност капитулация във войната с баща й. И все пак го направи — в решаващия миг от живота си, — без изобщо да се влияе от мъжествената красота на жениха, нито от прословутото му богатство, рано постигнатата слава или многото му други действителни качества, ами от страха пред изплъзващата се възможност, защото наближаваше двадесет и една години — тайния срок, който си бе определила, за да се предаде на съдбата. Само тази мисъл й стигаше, за да даде съгласието си, както предвиждаха божиите и човешките закони: до самата смърт. Тогава всички колебания се разсеяха и тя можа без угризения да стори това, което бе най-подходящо според здравия разум: изтри като с гъба, без да пророни и сълза, спомена за Флорентино Ариса, заличи го напълно и на мястото, което бе заемал в паметта й, остави да израсне поляна макове. Единственото, което си позволи, бе една въздишка, малко по-дълбока от обикновено, последната: „Горкият човек!“