Любов по време на холера

Връзката му със Сара Нориега беше една от най-дългите и устойчивите, но не и единствената му за тези пет години. Когато разбра, че с нея се чувствува добре, особено в леглото, но никога не ще може да замести с нея Фермина Даса, той зачести нощите си на самотен ловец и успяваше да разпредели времето и силите си, доколкото му стигаха. Все пак Сара Нориега постигна чудото да го утеши за известно време. Поне можеше да живее, без да вижда Фермина Даса, за разлика отпреди, когато внезапно прекъсваше заниманието си, за да я търси по неведомите пътища на предчувствията си, по най-невероятни улици и места, където бе невъзможно да я намери, бродеше обезумял с мъчителен копнеж в сърцето, който не му даваше мира, докато не я видеше макар за миг. Скъсването със Сара Нориега отново разбуди заспалите му терзания и той отново се почувствува както през ония следобеди в градината с нескончаемото четене, но този път утежнени от неотложната потребност доктор Хувенал Урбино да умре.

Отдавна знаеше, че е предопределен да направи щастлива една вдовица, пък и тя него, по това не го (притесняваше. Обратното: беше подготвен. От многобройните си похождения на самотен ловец Флорентино Ариса бе разбрал, че светът е пълен с щастливи вдовици. Виждал ги беше да полудяват от мъка пред трупа на съпруга си, молейки се да ги погребат живи в същия ковчег, за да не се сблъскват без него с неизвестностите на бъдещето, но с времето, примирявайки се с действителността на новото си положение, те възкръсваха от пепелта с наново раззеленена жизненост. Започваха да живеят като призрачни паразити в големите пусти къщи, ставаха душеприказчици на слугините си, любовници на възглавниците си, безделнички след толкова години безплодно робство. Пилееха излишните часове, като шиеха копчета по дрехите на покойния, които не бяха сколасали да зашият приживе, гладеха нескончаемо ризите му с колосани яки и маншети, та да бъдат винаги изрядни. Продължаваха да слагат от неговия сапун в банята, калъфката за възглавница с неговите инициали на леглото, чинията и приборите на неговото място на масата, в случай че се завърне от смъртта, без да предупреди, както имаше обичай да прави в живота. Но в тези самотни богослужения те осъзнаваха, че отново са си господарки — след като се бяха отказали не само от фамилното си име, но и от собствената си личност, и всичко това в замяна на една сигурност, която се оказваше просто една от многото им илюзии на годеници. Само те знаеха колко тежеше мъжът, когото обичаха до полуда и който може би също ги обичаше, но когото трябваше да отглеждат до последния му дъх, като му даваха да суче, сменяха изцапаните му пелени и го залисваха с какви ли не майчински залъгалки, за да облекчат ужаса му от срещата всяка сутрин лице в лице с действителността. И все пак, като го гледаха да излиза от къщи, подтикван от самите тях да възприеме света, ги обземаше ужасът, че мъжът няма никога да се върне. Това беше животът. Любовта, ако съществуваше, беше нещо отделно: беше друг живот.