Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Но извън тези редки случаи, като си лягаха, винаги единият от двамата беше по-изморен от другия. Тя се застояваше в банята, където си свиваше цигари от ароматизирана хартия и пушеше, търсейки утеха, както правеше като млада и свободна в собствения си дом, където сама си беше господарка. Вечно я болеше глава или й беше прекалено горещо, или се правеше на заспала, или пак беше неразположена. Толкова често се оказваше неразположена, че доктор Урбино — само за да намери някакъв отдушник, без да прибягва до изповедта — се осмели да заяви в лекциите си, че след десетгодишен брак на жените менструацията може да им идва до три пъти в седмицата.
След всички тези беди, сполетели я в най-лошия период от живота й, Фермина Даса трябваше да се изправи и пред нещо, което рано или късно трябваше да се случи: разкритието за пословичните тайни сделки на баща й. Губернаторът на областта извика Хувенал Урбино в кабинета си, за да го осведоми за безчинствата на тъста му, и ги обобщи само в едно изречение: „Няма божи или човешки закон, който този тип да не е престъпил.“ Някои от най-скандалните си истории беше извършил в сянката на зетьовата власт и трудно можеше да се допусне, че той и съпругата му не са били в течение. Съзнавайки, че спасение можеше да търси единствено в собствения си авторитет, защото само той бе останал неопетнен, доктор Хувенал Урбино се намеси с цялата тежест на влиянието си и успя да прикрие скандалното положение, залагайки честната си дума. Така че Лоренсо Даса напусна страната с първия кораб, за да не се върне никога повече. Замина за родното си място като на едно от онези пътувания, които се правят от време на време, за да залъжеш носталгията, и всъщност имаше нещо вярно в тази привидност, защото от известно време той се качваше на корабите, пристигащи от неговия край, само за да изпие чаша вода от резервоарите, напълнени от изворите на родното му село. Замина без прощални прегръдки, уверявайки зет си в своята невинност, като на всичко отгоре настояваше, че е станал жертва на политически заговор. Замина разплакан за момиченцето, както наричаше Фермина Даса, откакто се бе омъжила, разплакан за внучето и за тази земя, където бе станал богат и свободен и където бе извършил подвига да превърне дъщеря си в изтънчена дама чрез тъмните си сделки. Замина състарен и болен, но живя много повече, отколкото биха желали жертвите му. Фермина Даса не можа да потисне въздишката на облекчение, когато получи вестта за смъртта му, и не облече траур, за да избегне въпросите, но месеци наред, като се затвореше да пуши тайно в банята, тя плачеше със сляпа ярост, без да знае за какво, а всъщност плачеше за него.
Най-нелепото в положението на двамата съпрузи беше, че никога не бяха изглеждали пред хората толкова щастливи, както през ония тежки години. Защото външно те бяха годините на най-големите им победи над скритата враждебност на една среда, която не се примиряваше да ги приеме такива, каквито бяха: различни и модерни, а поради това и нарушители на традиционния ред. Но за Фермина Даса това бе лесна страна. Светският живот, който бе предизвиквал у нея такава неувереност, преди да го познава, беше просто система от атавистични договорености, банални церемонии, предвидени думи, с които се забавляваха членовете на обществото, за да не се избият помежду си. Основният признак на този рай на провинциалното лекомислие беше страхът пред непознатото. Тя го бе определила по-просто: „Проблемът на светския живот е да можеш да преодолееш страха, проблемът на брачния живот е да преодолееш скуката.“ Тя бе направила това откритие неочаквано, с яснотата на откровение, в момента, когато влизаше, влачейки безкрайния си булчински шлейф, в големия салон на клуб „Социал“, замайващ със смесените ухания на всякакви цветя, с блясъка на валсовете, с многолюдието изпотени мъже и трепетни жени, които я гледаха, без още да знаят как да предотвратят тази ослепителна опасност, изпратена им от външния свят. Тя тъкмо бе навършила двадесет и една години и бе излизала от къщи само като ходеше на училище, но тук й стигаше само един поглед, за да разбере, че противниците й не бяха стъписани от омраза, ами от страх. Вместо да ги уплаши още повече, както сама беше уплашена, тя се смили над тях и им помогна да я опознаят по-добре. Никой не се оказа по-различен от това, което искаше да види в него, както и се случваше и с градовете — не се оказваха по-красиви или по-грозни, ами каквито ги бе създала в сърцето си. Париж, въпреки неспирния му дъжд, мръсните бакали и прословутата грубост на файтонджиите, тя щеше да си спомня винаги като най-красивия град на света не защото действително беше или не беше такъв, ами защото остана свързан с носталгията по най-щастливите години в живота и. Доктор Урбино обаче се наложи със същите оръжия, които използуваха срещу него, само дето боравеше с тях много по-интелигентно и с добре изчислено чувство на превъзходство. Нищо не минаваше без участието на двамата: градските паради, литературните конкурси, културните прояви, благотворителните томболи, патриотичните изяви, първият полет с въздушен балон. Те бяха във всичко, и почти винаги като инициатори и начело на всичко. В годините на личното им нещастие никой не си и представяше, че може да има по-щастлив и хармоничен брак от техния.