Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
— Една почтена жена не може да има подобни сънища.
Към постоянното й усещане, че се намира в чужд дом, се прибавиха две по-големи беди. Едната — почти ежедневната диета от патладжани под всякаква форма, която допя Бланка отказваше да промени от почит към паметта на съпруга си, а Фермина Даса отказваше да яде. Още от малка ненавиждаше патладжани, без да ги е опитвала, защото, когато бе отказала да яде патладжани като петгодишна, баща й я бе накарал да изяде цялата купа, приготвена за шест души. Помислила бе, че ще умре — първо от повръщането на смлените патладжани, а след това от бобровото масло, което насила я заставиха да глътне, за да я изцерят от наказанието. Двата случая се сплетоха в паметта й като едно цяло разслабително — и заради вкуса на отрова, и заради страха от отрова. Затова сега на отвратителните обеди в замъка на маркиз Де Касалдуеро трябваше да отмества поглед, за да не усети противното гадене, предизвикано от бобровото масло.
Другата беда беше арфата. Един ден доня Бланка съвсем преднамерено каза: „Не вярвам в почтеността на жени, които не знаят да свирят на пиано.“ Това си беше заповед, която дори синът й се опита да оспори, защото най-хубавите години от детството му бяха изтекли в женския затвор на уроците по пиано, въпреки че като възрастен вече им беше благодарен. Не можеше да си представи съпругата си, подложена на същото мъчение на двадесет и пет годишна възраст и е нейния характер. Но единственото, което успя да извоюва от майка си, беше да замени пианото с арфа, изтъквайки детинския довод, че арфата била инструментът на ангелите. Та ето как докараха от Виена великолепната арфа, която изглеждаше като златна и звучеше наистина като златна и беше една от най-ценните реликви на Градския музей, преди да го погълне пожарът с всичките му експонати. Фермина Даса се подложи на това луксозно наказание, опитвайки се да предотврати крушението с една последна саможертва. Започна с един знаменит маестро, когото докараха специално за целта от град Момпокс и който умря скоропостижно на петнадесетия ден, а тя продължи още години наред с главния музикант на семинарията, чийто дъх на гробар заглушаваше арпежите.
Тя самата беше изненадана от покорството си. Защото, макар и да не го признаваше нито пред себе си, нито в приглушените спорове с мъжа си в часовете, които по-рано посвещаваха на любов, тя се бе заплела много по-скоро, отколкото очакваше, в гъсталака от предразсъдъци и условности на новата си среда. В началото утвърждаваше свободата си на мнение с една обичайна фраза: „По дяволите ветрилото, времето си е ветровито.“ Но по-късно, решена да запази извоюваните си привилегии и от страх да не бъде засрамена и подигравана, се показваше готова да понесе дори унижения с надеждата, че бог най-сетне ще се смили над допя Бланка, която в молитвите си неуморно го призоваваше да й изпрати смъртта.
Доктор Урбино оправдаваше собствената си слабост с несъстоятелни доводи, без изобщо да се запита дали те не противоречат на собственото му вероизповедание. Не признаваше, че конфликтите със съпругата се пораждат от особената атмосфера в дома, а търсеше причините им в самата природа на брака — абсурдна измислица, съществуваща само поради безкрайната божия милост. Противоречеше на всякакво научно мислене, че двама души, които почти не се познават, нямат никакво родство помежду си, с различни характери, с различна култура, та дори с различен пол, внезапно се виждат обвързани да живеят заедно, да спят в едно и също легло, да споделят две съдби, които може би са били предопределени в съвсем различни посоки. Казваше: „Проблемът на брака е, че рухва всяка нощ след любовта и трябва да го съграждаш наново всяка сутрин преди закуската.“ А в техния брак дори още по-лошо, казваше той, защото произлизаше от две антагонистични класи, и то в град, който все още бленуваше за възвръщането на вицекралете. И единственият възможен хоросан беше нещо тъй неправдоподобно и променчиво като любовта, ако въобще я имаше, а пък в техния случай я нямаше, когато се ожениха, и тъкмо когато бяха на път да я сътворят, съдбата ги сблъска с действителността.
Така протичаше животът им по времето на арфата. Назад бяха останали прелестните случайности тя да влезе в банята, докато той се къпе; и въпреки, разприте, въпреки патладжаните, въпреки умопобърканите сестри и майката, която ги бе родила, той все още я обичаше твърде много, за да я моли да го насапуниса. Тя почваше да го обича с трохичките любов, останали й от Европа, и двамата се оставяха на предателството на спомените, размеквайки се, без да искат, обичайки се, без да го казват, и накрая умираха от любов на пода, опръскани в ароматна пяна, а от пералнята достигаха гласовете на слугините: „Не им се раждат други деца, защото не се имат.“ Понякога, завърнали се от някое буйно веселие, стаената зад вратата носталгия ги поваляше с един удар и тогава избухваше чудо, в което всичко отново ставаше като преди и те за пет минути се превръщаха в ненаситните любовници от медения месец.