Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
— Какво става? — попита Хари, когато младият евреин го бутна леко, за да го събуди.
— Тръгваме, Хари. Облечи се.
Хари седна и провеси крака си от леглото Протезата му беше подпряна на стената като рядко използван чадър.
— Пак ли е време за фалшиво обаждане до Мърсър? Хари можеше само да се надява, че приятелят му е разбрал думите му за „Будълс“ по време на последния им разговор. Разбира се, джинът, който Моше му бе дал, не беше „Будълс“, но старецът беше сигурен, че Мърсър ще познае марката. Дори Хари знаеше, че щом пие алкохол, Моше не е мюсюлманин, както предполагаше отначало.
— Не, Хари. Напускаме къщата — отговори младежът, докато пленникът му си слагаше протезата и се обличаше.
Хари загуби ума и дума от вълнение. Беше решил, че ако отново го преместят и не го упоят, както бяха направили последния път, може би ще намери начин да избяга.
— Къде отиваме? — попита той, опитвайки се да говори спокойно.
— Знаеш, че не мога да ти кажа — засмя се Моше.
— Да, да, да. — Хари закопча ризата си, разрови купчината одеяла и извади бутилката с джин. — Може ли да си взема това? Няма нищо по-добро за убиване на времето от капка-две алкохол.
Изражението на Моше се разведри.
— Ще си я поделим по пътя. Ще бъдем заедно няколко часа. Но трябва да ни съдействаш, докато отидем до превозното средство, което ни чака.
— Я стига, синко. Погледни ме — ухили се Хари. — Имам ли избор?
Моше се засмя. Хари съвсем не изглеждаше заплашителен.
Шофьорът Давид се обади двайсет минути по-късно. Той чакаше до абатство „Дормитион“ пред Ционската порта. Лев и Яков веднага излязоха, криейки картечните пистолети „Узи“ под дългите си черни сака.
— Бъдете готови. Те трябва да са на позиция след няколко минути. Искам да тръгнем веднага щом чуем стрелбата — заповяда Рахил.
Чакаха само седем минути.
В далечината се разнесоха изстрели, които отекнаха в целия град. Лицето на Рахил остана безизразно, докато стояха до вратата. След няколко секунди нощта се изпълни със звуци от бягащи крака и полицейски свирки. Рахил си представи как хората в квартала треперят в леглата си и се питат какво става.
— Да вървим.
Бяха четирима заедно с Хари Уайт. Моше стискаше ръката му. Рахила поведе малката група, държейки автоматичен пистолет до тялото си. Трябваше да изминат около триста метра през еврейския квартал, за да стигнат до чакащия микробус.
Хари разсъждаваше трескаво. Опитваше се да разпознае някакъв ориентир, но не можа. Намираше се в Близкия изток, но нямаше представа точно къде. Фактът, че Моше пиеше джин, не му говореше нищо. И тогава осъзна, че сега жена води екипа. Жена! Това не беше арабска страна. Изведнъж всичко му се изясни. Похитителите му бяха евреи. Несъмнено някаква израелска екстремистка групировка.
Трябваше да се досети. Моше беше еврейско име, като на един бивш израелски лидер.
— По дяволите — тихо изруга той.
Но как да се възползва от възможността да избяга? Нямаше значение дали терористите са мюсюлмани или евреи, щом бяха въоръжени. Хари долови напрежението в групата и разумно реши да не ги бави, като се мотае. Всички бяха в опасност.
Рахил чу, че неколцина мъже тичат към тях, и се вцепени. Тя скри пистолета зад гърба си, когато зад ъгъла на следващата пресечка изскочиха десетина войници. Щом забелязаха четиримата нарушители на полицейския час, патрулите извадиха оръжията си и сложиха пръст на спусъците.
— Не, моля ви, чакайте! — извика Рахил на иврит. — Ние сме израелски граждани.
— Какво правите на улицата? — попита командирът насочвайки пистолет към главата й.
— Близо до апартамента ни се чуха изстрели и дядо ми се уплаши — импровизира Рахил и посочи Хари. — Поиска незабавно да се махнем оттук. Той е много болен Напрежението се отразява зле на сърцето му.
— Веднага се върнете вкъщи — заповяда военният. — Не трябва да излизате.
— Знаем, но не можем да го успокоим. — Рахил зашепна, за да предизвика съчувствие. — Съпругата му, моята баба, беше убита по време на бомбения атентат на Стената и оттогава той не е на себе си.
Когато чу това откровение, водачът на патрула спусна оръжието си. Войниците направиха същото. Командирът огледа изпитателно малката група и реши, че една жена, двама младежи на двайсетина години и старец, който има такъв вид, сякаш всеки момент ще умре, не представляват заплаха. Радиопредавателят на колана му изпращя и той насочи вниманието си към него, после се обърна към войниците.