Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
В скривалището в стария град напрежението от непрестанната бдителност също се отразяваше на останалите членове от екипа, онези, натоварени с пазенето на Хари Уайт. Тези бойци бяха от най-нисшия ранг на групата и имаха минимален боен опит. Елитните членове на организацията бяха отишли в Еритрея заедно с Йосиф, оставяйки по-младите и не толкова добре обучени фанатици да пазят пленника. Без прекия контрол на Йосиф дисциплината бе започнала да отслабва и сега бе достигнала най-ниското си ниво. Макар че вярата им в каузата и в министъра на отбраната Левин не бе намаляла, те бяха загубили интерес към гледането на своенравния старец.
Най-младите членове нервничаха от принудителното бездействие. Споровете се бяха превърнали в кавги. Рахил Голдщайн, медицинската сестра, която в отсъствието на Йосиф беше водач на екипа, лекуваше прорезни рани, охлузвания и натъртвания от сбиванията, избухващи все по-често. Тя вече нямаше авторитет и съзнаваше, че ако скоро не получат нови заповеди, мъжете ще убият стареца и ще се приберат вкъщи.
Подобно на пламъка, и фанатизмът се нуждаеше от гориво, за да свети ярко, и ако не се подклаждаше, бързо угасваше.
Най-после заповедта дойде. Министър Левин се обади вечерта и каза, че иска да напуснат града. Обеща им друго убежище във военна база в пустинята Негев, близо до ядрения научноизследователски център Демона. Но вината беше добре дошла, но Левин не бе уточнил как ще минат през патрулите в Ерусалим. Рахил поиска га ранции за безопасността им, за да се измъкнат от града и той отговори, че не може да издаде такава заповед, без да предизвика подозрения. Левин обясни, че полицейс-кият час е в сила в целия Ерусалим и не може да бъде нарушаван по никаква причина, без да има пряка заповед единствено от министър-председателя Литвинов. Тя спори ожесточено с него, но министърът на отбраната беше непреклонен.
Тъй като в почти всички части на стария град не се допускаха превозни средства, Рахил осъзна, че ще трябва да придружат Хари Уайт до микробуса, който ги чакаше в новия град, а това правеше задачата им много по-трудна.
Тя бе изпратила един от мъжете да докара микробуса и да ги чака до Ционската порта на улица „Ециони“. Той имаше мобилен телефон и щеше да се обади, когато пристигнеше на мястото. Рахил седеше край масата с останалите от групата. Те обсъждаха как да улеснят евакуацията си, но досега не бяха измислили нищо вдъхновяващо. Липсата на подготовка и опит си казваше думата.
— Мисля, че трябва да отклоним вниманието на патрулите — предложи Рахил след трийсет минути безрезултатен разговор. — Яков и Лев ще тръгнат, когато Давид се обади от микробуса. Искам да сте най-малко на половин километър от къщата, преди да предприемете нещо. Вие ще решите как да отвлечете вниманието им. Автоматичен откос в страничната стена на някоя сграда би трябвало да свърши работа. Не е необходимо да ви напомням, че не трябва да ви залавят.
Тя видя вълнението, изписано на лицата на младежите. Те не я разбираха напълно, затова Рахил поясни:
— Ако ви се стори, че ще ви хванат, единствената ви възможност за избор е самоубийството. Не можем да поемем риска да бъдем разобличени. Няма начин да издържите на разпитите и изтезанията.
— Да, госпожо.
— Моше? — Тя погледна най-младия член на екипа, който се грижеше за Хари Уайт. — Приготви пленника, ще тръгнем до десет минути.
— Добре — отговори младежът.
Хари разбра, че става нещо, веднага щом Моше влезе в стаята му. Докато дните на пленничеството му се нижеха един след друг, интересът и вниманието на похитителите към него намаляваха. Пазачите го проверяваха само когато му носеха храна. Хари се радваше, че не го тормозят, но от друга страна не му се предоставяше и шанс да избяга. Те имаха оръжия, а той беше беззащитен.
Хари беше слаб, но свали още килограми по време на затворничеството. Кожата на лицето му увисна, а ясните му сини очи хлътнаха. Въпреки окаяния си външен вид той се чувстваше добре. Пиеше пестеливо от джина, който Моше му бе дал, и едва го бе преполовил. Отначало му беше трудно да се въздържа, но след като преодоля физическата потребност, Хари се изненада от дисциплината си. Вкъщи пиеше по-скоро по навик, отколкото заради някакъв емоционален проблем, а при напрежението през последните седмици скуката вече не го безпокоеше.
Но щом изпитанието свършеше, той си бе обещал едноседмичен запой. Дотогава обаче трябваше да запази остротата на сетивата си. Хари знаеше, че животът му зависи от действията му, затова си позволяваше само по няколко малки глътки, преди да заспи. Трите седмици на почти пълно въздържание бяха направили чудеса, прояснявайки съзнанието му от петдесет години махмурлук. Хари беше малко по-либерален с цигарите, но въпреки това пушеше по половин пакет на ден. Той се шегуваше, че след още няколко седмици ще се чувства на седемдесет и пет.