Далечно царство

На следния ден Касини изгуби магическата си сила. Виковете му ме събудиха точно на разсъмване. Изтичах при него — мислех си, че някоя пустинна змия може да е потърсила топлината на тялото му. Касини беше по нощното си наметало, лицето му беше бяло и ужасено като на малко дете, сънувало първия си кошмар и обхванато от ужас, без да знае, че всичко е било само сън.

— Аз… аз изгубих дарбата си — изпъшка той. — Нищо не помня. Събудих се и реших да направя едно малко заклинание да прогоня бълхите от покривалото си. Но не можах… да си спомня боговете, които да използувам в заклинанието, нито пък самото заклинание, нито пък какви символи да начертая… всъщност не мога да си спомня никакъв символ с изключение на кръга, за който и последният тъпак знае, че е магически.

— Значи сме беззащитни — каза Мийна, преди да се усети. Мисля, че никой не го чу, но това беше без значение. Ако Касини наистина беше изгубил магическата си сила, това означаваше, че всички малки магии — от онези, които запушваха дупчиците в меховете, за да не изтича водата, до всички други, които използуваше, за да ни защитава от чужди магии, — бяха изгубени. Ние бяхме беззащитни. Дори по-лошо, защото без заклинанията беше безполезна и картата ни. Добре поне, че ни предупреди, и че Дженъс можеше да се ориентира и по други, макар и по-малко надеждни методи. С малко късмет нашият път към далечните планини и петте върха с прохода между тях, които бях започнал да наричам Юмрука на боговете, щеше да продължи. Потеглихме, а отчаянието ни ставаше все по-силно.

Изчаках, докато Дженъс се отдели от останалите, и тръгнах заедно с него. Подбрах внимателно думите си.

— Веднъж ми каза, че поназнайваш някои магии — започнах аз. — Ако измисля нещо да заангажираме Касини, например да го изпратим с някой войник напред да разузнаят… — Спрях, защото Дженъс ме погледна и изразът му беше толкова измъчен, колкото и този на Касини.

— И аз, приятелю — каза той. — Аз също забравих малкото заклинания, които знаех. Но не казах нищо. Не само от страх пред закона, но…

Той млъкна. Не беше необходимо да говори повече. Ако хората знаеха, че Дженъс и Касини едновременно са загубили своята „сила“, те щяха да се досетят, че това се дължи само на едно нещо — на друг жрец, на магьосник, който сигурно е наш враг и в момента прави магии над тази опустошена земя, за да ни намери и унищожи. Видях как Лайън ни гледа подозрително и се насилих да си придам бодър вид и да се засмея, макар че смехът ми беше неискрен. Дженъс направи същото.

Стана това, от което се страхуваше Касини — без защитата ни сполетяха безброй неприятности: двамата с Диос безпричинно се зъбехме един на друг, а извиненията бяха само насила изречени думи. Улових се, че преценявам наум всичките си другари и мисля колко глупав, лош и зъл е всеки един от тях, и как никой не взема присърце желаната цел. После ненавистта ми се обърна към самия мен: как съм дръзнал най-безразсъдно да търся Далечното царство? Нима не знаех, че и по-добри хора вече са се опитвали и са загинали? Как не помислих, че толкова могъща страна като Далечното царство ще има и мощни врагове, покрай които трябва да минем, за да достигнем до него? Ако Далечното царство въобще съществуваше — което вече ми изглеждаше най-малкото смешно. Трябваше да се върнем, да се върнем веднага. Може би щяхме да успеем да стигнем при реката и нашите приятели, крайбрежните жители. Или… Но какво значение имаше, ако в опустошената земя ни хванеха търговците на роби? Поне щяхме да сме живи, нали? Ако ли пък решаха да ни убият, какво от това? Бездруго изтощените ни, мръсни, вонящи тела бяха за бунището. Тази мисъл се въртеше в главата ми като магическо колело. Но ние продължавахме… или, по-точно казано, Дженъс ни принуждаваше да продължим, обещаваше, заплашваше, придумваше ни да направим още една стъпка, да изминем още една левга, да издържим още един ден. Диос доказа, че е дъщеря на силна царица, и оказваше на Дженъс толкова голяма помощ, колкото и аз. Тримата заедно подтиквахме хората напред с всички възможни средства.