![Невинният (Убийство и несправедливост в един малък град) [The Innocent Man-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/5/1/7/nevinniyat-ubijstvo-i-nespravedlivost-v-edin-malk-grad-the-innocent-man-bg-download.jpg)
Невинният (Убийство и несправедливост в един малък град) [The Innocent Man-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Невинният (Убийство и несправедливост в един малък град) [The Innocent Man-bg]». Краткое содержание книги:
Дворът, оградено пространство с размерите на две баскетболни игрища, беше свещена земя. Пет дни в седмицата, по един час на ден, всички осъдени имаха право да излизат навън, за да хванат малко слънце, да се видят с останалите затворници и да поиграят баскетбол, карти или домино. Събираха се на групички по пет-шест души, като съставът им се контролираше строго от самите затворници. На двора заедно излизаха само приятелите. Новите затворници трябваше да получат покана, за да се чувстват в безопасност. Понякога дворът ставаше арена на побоища и надзирателите го наблюдаваха неотлъчно. През първия месец Рон излизаше сам. В Крилото беше пълно с убийци и той нямаше работа с тях.
Единственото друго място, където затворниците влизаха заедно, беше банята. Разрешаваха им да се къпят по три пъти на седмица, максимум по петнайсет минути, само по двама. Ако някой осъден не искаше да се къпе в компанията на човек, на когото няма доверие, му разрешаваха да се къпе сам. Рон се къпеше сам. Имаше изобилно количество от гореща и студена вода, но нямаше смесителен кран. Човек трябваше да се къпе или с вряла, или с ледена вода.
Когато Рон пристигна в Крилото, там вече живееха две други жертви на съдебната система в окръг Понтоток, макар че отначало той не го разбра. Томи Уорд и Карл Фонтънот чакаха там вече цели три години, докато обжалванията им стигнат до по-висока инстанция.
Един ден Шефа подаде на Рон бележка или „хвърчило“, както наричаха неразрешените писмени съобщения между затворниците, на които надзирателите най-често не обръщаха внимание. Бележката беше от Томи Уорд, който го поздравяваше и му пожелаваше всичко най-добро. Рон изпрати отговор, в който му искаше малко цигари. Въпреки че му беше жал за Томи и Карл, все пак се зарадва, че и те са там — това означаваше, че не всички в Крилото са убийци. Никога не се беше съмнявал, че двамата са невинни, и често си беше мислил за тях по време на собственото си изпитание.
Томи беше прекарал известно време заедно с Рон в затвора на Ейда и знаеше, че е емоционално нестабилен. Надзирателите и останалите затворници там често им се подиграваха. Преди години, посред нощ, от тъмния край на коридора се чуваше глас: „Томи, аз съм Динайс Харауей. Моля те, кажи им къде е трупът ми.“ След това Томи чуваше как полицаите си шепнат, а останалите затворници едва сдържат кикота си. Но след като не им обръщаше внимание, най-сетне те престанаха с тези игрички.
Рон обаче не успя. В затвора на Ейда често отекваше тревожен глас, който питаше: „Рон, защо уби Деби Картьр?“ Тогава Рон скачаше от леглото си и започваше да крещи.
Когато пристигна в отделението на смъртниците, Томи поведе истинска битка да запази здравия си разум. Мястото беше ужасяващо дори за истинските убийци, но един невинен човек буквално можеше да полудее тук. Той започна да се тревожи как ще издържи Рон още от деня, в който го докараха.
Един от надзирателите в Крилото знаеше подробностите около убийството на Картър. И скоро след като Рон пристигна, Томи чу как някой подвиква в коридора: „Рон, аз съм Деби Картьр. Защо ме уби?“
Отначало Рон мълчеше, но после започна да крещи, че е невинен. Надзирателите останаха доволни от тази реакция и започнаха редовно да го дразнят. Останалите затворници също се забавляваха и често се включваха в играта.
Два-три дни след пристигането на Рон неколцина едри и груби надзиратели изведнъж издърпаха Томи от килията му и му сложиха белезници и вериги на краката. Ставаше нещо сериозно, макар че той нямаше представа накъде го водят. Никога не казваха.
Групата потегли — дребно кльощаво момче, обградено от толкова пазачи, че можеха да охраняват и президента на САЩ.
— Къде отиваме? — попита той.
Отговорът очевидно беше толкова важен, че не можеха да му го разкрият.
Томи се затътри по коридора, през високите зали на голямата сграда — пуста, с изключение на гълъбите, които се бяха заселили там — и накрая пристигна в една конферентна зала в крилото, където работеше администрацията.
Там го чакаше директорът на затвора — с лоши новини.
Оставиха го с белезници и вериги, но го накараха да седне в единия край на дългата маса, около която плътно бяха насядали стенографи, секретарки и всякакви служители, които не биха искали да пропуснат злокобното събитие. Надзирателите останаха прави зад него с каменни лица — в случай че той се опита да побегне нанякъде, когато му съобщят новината. Всички около масата държаха химикалки, готови да запишат това, което щеше да бъде казано.