Невинният (Убийство и несправедливост в един малък град) [The Innocent Man-bg]

„Слава Богу, че има прозорец“, помисли си Рон. Въпреки че нямаше изглед, оттам поне влизаше светлина. В затвора в Ейда нямаше прозорци.

Той отиде до вратата, която представляваше просто решетка с отвор, през който да се промушват таблите с храната и малки пакети. Погледна навън и видя трима мъже — осъденият в килия 9 срещу неговата и още двама от двете му страни. Рон не им каза нищо и те също не проговориха.

През първите дни новите затворници рядко говорят. Шокът от пристигането на мястото, където ще живеят през следващите няколко години, преди да ги убият, е твърде силен. Страхът дебне навсякъде: страх от бъдещето, страх, че никога повече няма да видят това, което са изгубили, че няма да оцелеят, че ще ги убие или изнасили някой от жестоките престъпници, които са едва на няколко метра от тях.

Рон оправи леглото и подреди нещата си. Беше благодарен, че е сам в килията — повечето осъдени на смърт живееха по този начин, въпреки че имаха възможност да изберат да имат компания. Наоколо постоянно се вдигаше шум — осъдените си бъбреха, надзирателите се смееха, чуваше се телевизор, радио, някой подвикваше нещо на приятелите си в другия край на коридора. Рон стоеше възможно най-далеч от вратата и шума. Спеше, четеше книги и пушеше. В Крилото всички пушеха и миризмата на застоял и пресен тютюнев дим изпълваше коридора като гъста зловонна мъгла. Имаше някаква вентилационна система, но тя беше толкова стара, че отдавна не работеше. Прозорците, разбира се, не се отваряха, въпреки че имаха дебели решетки. Скуката беше смъртоносна. Нямаше дневен режим. Нямаше никакви събития, които да очакваш. Понякога ги пускаха на двора за един час. Можеше да полудееш от досада.

За хора, които бяха затворени в килиите си по двайсет и три часа на ден и нямаха никаква работа, най-голямото събитие на деня беше храненето. Три пъти на ден по коридора минаваха колички, на които бяха наредени табли с храна, и надзирателите ги промушваха през отворите на вратите. Ядяха сами в килиите си. Закуската беше в седем и обикновено се състоеше от бъркани яйца, малко бекон и две-три филии препечен хляб. Кафето беше студено и слабо, но въпреки това всички му се радваха. На обяд им даваха сандвичи и боб. Вечерята беше най-ужасна — месо от неизвестен произход с гарнитура от недосварени зеленчуци. Порциите бяха абсурдно малки и храната винаги беше студена. Приготвяха я в друго крило и я докарваха с количките, без да бързат. На кого му пукаше? И без това хората тук бяха осъдени на смърт. Храната беше ужасна, но часовете за хранене бяха важни.

Анет и Рене му изпращаха пари и Рон си купуваше разни неща за ядене, цигари, тоалетни принадлежности и безалкохолни напитки от будката. Попълваше формуляр с продуктите, които се разрешаваха, и го предаваше на най-важния човек в Крилото. Наричаха го „Шефа“. Този затворник се беше харесал на надзирателите и те му позволяваха да прекарва повечето време вън от килията си и да изпълнява поръчки за останалите затворници. Той разнасяше клюки и бележки, прането и поръчките от будката, предлагаше съвети, а понякога продаваше и наркотици.