Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
— Донесение? Глупости! Това нищо нямаше да ме стопли. Аз предпочитах да деля.
— Какво?
— Хилядата гулдена.
— А-а, гледай каква била работата!
— Да. Искаше ми се веднага да изляза от плевника и да дойда при вас, но моят камарад щеше да се събуди, а аз исках да избегна това. И така, оставих ви спокойно да скриете детето…
— И къде всъщност беше скрито то?
— Това, за съжаление, не можах да видя, но при всички случаи под плевника.
— Трябва да сте имали някакъв лош, тежък сън, клети ми хер Цвибел!
— Възможно! Но сега съм буден и знам какво трябва да направя. Вие се отдалечихте. На утрото аз се разделих със спътника си, за да ми са развързани ръцете. Търсих два дни исполинската Аврора Борман, но не я открих. Накъде се беше запиляла, остана скрито за мен.
— Колко жалко! — оплака го исполинката насмешливо.
— После потърсих Вартенслебен. Когато открих най-сетне къщата, където бях разбрал, че живее, тя също беше изчезнала.
— Бедният дявол! Наистина не ти е провървяло!
— Отложеното не е изгубено! Аз все се надявах някой ден да срещна исполинката или Вартенслебен. Днес щастието ми се усмихна. Аз ви видях.
— Къде?
— Наблюдавахте една дама, която после влезе в хотел „Кронпринц“.
Исполинката пребледня. Ако я беше проследил по-нататък, трябваше да знае също, че е ходила до плевника. А пък споменатата дама беше Вартенслебен, която търсеше!
— Майка ви се осведоми от портиера за тази дама. После тръгнахте.
— Накъде?
— Това вие добре знаете!
— Вие?
— Много добре.
— Е, накъде тръгнахме?
— Към плевника. Много вероятно за да се помолите с едно „Отче наш“ за душата на бедното некръстено починало или може би умъртвено дете. Нали?
— Лъжете!
— Аха! Не сте били при плевника?
— Не.
— В такъв случай вече не бива да вярвам на очите си!
— И къде пък сте били, та претендирате да сте ни видели?
— Следвах ви и останах на гробището, за да мога да ви наблюдавам. Когато поехте после обратно, трябваше да разбера къде живеете, и вървях след вас до тази странноприемница. Още ли ще отричате, че сте били вие?
— Вие се бъркате. Това са били други жени.
— О, вие и самата не вярвате в цялата страна да има друга мъжкарана с вашия ръст!
— Вие наистина сте изкукуригали! Но дори и да сте с пълния разсъдък си, каква цел всъщност преследвате, като ни потърсихте?
— Същата, която преследвам от онази нощ и заради която оттогава все ви търся — дележа!
— Какво ви е скимнало!
— Вие получихте хиляда гулдена…
— Лъжа!
— Давате ми от тях петстотин!
— Нито пет кройцера! Впрочем, вече се наситих на тая история! Вие ни разказвате някакъв роман, който изобщо не ни интересува. Сега настоявам с пълната си сериозност да погледнете къде строителят е оставил отвор на стаята!
— Ще го сторя веднага щом постигнем съгласие!
— Това не може да се случи!
— Защо?
— Защото ние не сме онези, за които ни смятате!
— Днес може и да отричате, но когато приведа доказателствата си, друга песен ще запеете.
— Какви доказателства имате?
— Детето. Скелетът трябва да си е още там.
— От мен да мине!
— Ще приканя полицията да потърси трупа под плевника.
— Ами направете го!
— И когато намерят останките…?
— Срещу нас изобщо нищо не биха могли да докажат! Само ще се установи, че там има скрит детски труп.
— Е, аз имам и второ доказателство!
— Какво?
— Вартенслебен.
— Тя къде е?
— Не знам.
— Аха, тогава с второто ви доказателство работата е доста гнила!
— Аз ще я намеря!
— Търсете я тогава!
— Да, ще го направя! Вие проявихте доста жив интерес към дамата, която отиде в хотел „Кронпринц“. Аз не можах да й видя лицето, но ще се осведомя. Можете да бъдете сигурна в това!
— Ще постъпите много умно и мъдро.
— Може Вартенслебен пак да се е завъртяла насам. Веднага ще я позная.
— В такъв случай ви давам съвет да тръгнете из столицата от къща на къща, от етаж на етаж, от стая в стая. Така няма начин да не я откриете.
— Не го намирам за нужно. Аз имам едно по-добро, далеч по-просто средство, да я открия, ако изобщо е тук. И това средство въпреки цялата си простота е непогрешимо.
— Наистина съм любопитна да го науча.
— Това средство се казва… „Столичен театър“.
Исполинката не съумя да потисне едно движение на уплаха. Но все пак й се удаде да попита с възможно най-безгрижен тон:
— Вие считате театъра за мишеловка?
— В случая, да. Чух, че утре някаква американка ще се конкурира с Леда. Това ще бъде спектакъл, на който ще присъства всеки, разполагащ с пари за билет. Леда ви е платила хиляда гулдена, значи не е бедна. Ако живее в столицата, сигурно ще отиде на представлението.