Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Егвийн сякаш се мъчеше сама да се убеди, че тръпките, които Селаме взе за треперене, са тръпки на гняв, но знаеше, че червеят на страха се гърчи в корема й. Твърде далеч беше стигнала и твърде много все още й предстоеше да свърши, за да позволи на Никола и Арейна да сложат прът в колелетата й.
Внезапно ушите й чуха нещо от брътвежите на мършавата жена и тя зяпна.
— Мляко от оагнена овца ли каза?
— Да, майко. Кожата ви е толкова мека, че нищо няма да я опази така както една хубава баня в мляко от току-що оагнила се овца.
Тази жена май наистина не беше наред. Егвийн избута негодуващата Селаме от шатрата си и сама се вчеса, сама си оправи леглото, постави вече безполезната гривна ай-дам в малката гравирана костена кутийка, в която си пазеше няколкото накита, и изгаси лампите. „Всичко сама — помисли си тя саркастично в мрака. — Селаме и Мери ще получат обриви.“
Преди да си легне обаче пристъпи до входа и открехна малкия процеп между платнищата. Навън цареше мир и спокойствие, нарушено само за миг от писъка на чапла. Нещо се раздвижи в сенките до една от шатрите отсреща. Стори й се, че е силует на жена.
Селаме, а можеше и да е Мери. Или някоя съвсем друга. Дори Никола или Арейна, колкото и да изглеждаше невероятно. Егвийн се усмихна. Която и да я следеше, нямаше да може да види къде ще иде тази нощ.
Тя легна. Средството, с което Мъдрите я бяха научили да се приспива, беше просто. Затваряш очи, обхождаш мислено всяка част от тялото си и я караш да се отпусне, и започваш да дишаш в ритъм с туптежа на сърцето си, с разсредоточен и разсеян ум, като оставяш будно само едно малко кътче на съзнанието си и се понасяш. Само след няколко мига сънят я обгърна, но беше сън на сънебродница.
Безтелесна и безформена, тя се понесе сред океан от звезди, неизброими точици светлина, мъждукащи сред неизбродим океан от мрак, като безброй светулки в безкрайна нощ. Това бяха сънища — сънищата на всички спящи по света, навярно на всички по всичките светове, и това тъмно пространство бе пропастта, отделяща реалността от Тел-айеран-риод, пространството между будния свят и Света на сънищата. Накъдето и да обърнеше взор, десетки хиляди светулки изчезваха със събуждането на хората и на тяхно място се раждаха нови десетки хиляди. Огромен и непрестанно менящ се рой от блещукаща хубост.
Тя обаче не си загуби времето за възхита. В това място дебнеха опасности, някои — смъртни. Беше сигурна, че знае как да ги отбягва, но един риск тук се целеше право в нея, ако се помаеше, и ако бъдеше въвлечена в него, щеше да е крайно отчайващо, меко казано. Не изпитваше усещане за движение. Струваше й се, че си стои на едно място и че мъждукащият океан се завихря, докато една от светлинките не застана неподвижно пред нея. Всяка примигваща звездичка приличаше на всяка друга, но въпреки това тя знаеше, че това е сънят на Нинив. Как го знаеше беше друг въпрос — дори Мъдрите не разбираха и не можеха да обяснят това отличаване.
Помисли си дали да не намери сънищата на Никола и на Арейна. Намереше ли ги, знаеше как да насади страха от Светлината чак в мозъка на костите им и пет пари не даваше, че това не бе позволено. Дошла бе тук по необходимост, а не за да се бои от забраненото. И преди беше вършила недопустими неща и знаеше, че пак ще ги направи, ако се наложи. Прави каквото трябва и бъди готова да си платиш — точно на това я бяха учили жените, които бяха набелязали тези забранени зони. Тъкмо отказът да признаеш дълга си, отказът да си платиш често превръщаше тази необходимост в зло. Но дори двете да бяха заспали, разпознаването на нечии сънища за първи път бе трудно. Дни на усилия — нощи, по-точно — можеха да не доведат до нищо. А това сега поне беше сигурно.
Тя бавно пое през безкрайния мрак, въпреки че й се струваше, че стои неподвижно. Малката като връхче на игла светлинка нарасна до сияеща перла, до лъскава ябълка, до пълна луна, докато не изпълни с яркостта си целия свят. Тя обаче не я докосна. Все още не. Между нея и светлината остана косъмче разстояние. Съвсем-съвсем лекичко тя се протегна. С какво точно, след като беше безтелесна, бе също толкова загадка, колкото и с какво различава един сън от друг. Това било волята й, твърдяха Мъдрите, но тя продължаваше да не разбира как е възможно. Сякаш докоснала с пръст повърхността на сапунен мехур, тя задържа допира си наистина много нежно. Сияйната стена блестеше като вито стъкло, пулсираше като сърце, деликатна и жива. Още малко по-силен допир и тя щеше да може да „погледне“ вътре, да „види“ какво сънува Нинив. Още малко по-силно докосване и щеше да се шмугне вътре и да се превърне в част от самия сън. Това си носеше рискове, особено с някой със силен ум, но както гледането, така и влизането можеше да е крайно неприятно. Например ако сънуващата сънуваше някой мъж, към когото проявява особен интерес. Само извиненията отнемаха половината нощ, ако го направиш. Или с леко, прихващащо като с кука движение, можеше да измъкне Нинив и да я вкара в някой сън, сътворен от нея самата, част от Тел-айеран-риод, където тя щеше да е под пълен контрол. Сигурна беше, че може да го направи. Разбира се, то беше едно от забранените неща, пък и на Нинив нямаше да й хареса.