Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Защо трябва да се боиш от Сенкодушата? — попита я глас зад нея и Егвийн направо щеше да се изкатери във въздуха — нали това тук бе Тел-айеран-риод и тя беше сънебродница. „Да бе — помисли си тя кисело, докато се рееше горе — надминала съм грешките на начеващите, как не!“ Ако продължеше да я кара така, нищо чудно да почнеше да подскача и когато Чеза й каже „добро утро“.
С плаха надежда, че не се е изчервила прекалено, тя бавно се спусна и стъпи на земята — може би все още не беше съвсем късно да си възвърне малко от достойнството.
Но само може би. Баир я гледаше и се хилеше. За разлика от другите две жени с нея, тя не можеше да прелива, но това нямаше нищо общо със сънебродството. В него тя не им отстъпваше, а в някои отношения може би беше и по-добра. Амис също се усмихваше, макар и не чак толкова широко, но слънцекосата Мелайне отметна глава и направо се изкикоти.
— Никога не бях виждала никой да… Ох, като заек… — После тропна с крак и отскочи на цяла крачка във въздуха.
— Наскоро нараних сериозно Могедиен — каза Егвийн и почти изпита гордост колко самоуверено успя да го изрече. Мелайне й харесваше — бе престанала да е толкова язвителна, откакто носеше в утробата си дете, или по-скоро близначета — но точно в този момент Егвийн с радост щеше да я удуши. — С едни мои приятелки успяхме да унизим гордостта й, макар и нищо повече. Мисля, че ще се постарае да ми го върне. — По импулс, одеждите й отново се промениха, този път в нещо като рокля за езда, от тези, които напоследък носеше ежедневно, от лъскава зелена коприна. Златният пръстен с Великата змия се появи на пръста й. Не можеше да им каже всичко, но тези жени също й бяха приятелки и имаха право да чуят поне онова, което можеше да сподели.
— Наранената гордост се помни по-дълго от раните на плътта. — Гласът на Баир беше тънък и висок, но въпреки това твърд като желязо.
— Разкажи ни — подкани я Мелайне с нетърпелива усмивка. — Как я посрамихте? — Баир също гореше от желание да го чуе. В една жестока земя човек или се научаваше да се смее на жестокостта, или прекарваше целия си живот в жалък хленч, в Триделната земя айилците отдавна се бяха научили да се смеят. Освен това посрамването на един враг при тях се смяташе за изкуство.
Амис огледа замислено новите дрехи на Егвийн, след което каза:
— Това, струва ми се, можем да го оставим за по-късно. Ти каза, че искаш да поговорим. — Тя посочи към мястото, където Мъдрите обичаха да си говорят с нея, под огромния купол в самия център на залата.
Защо избираха точно това място бе още една от загадките, които Егвийн не можеше да разгадае. Трите жени се разположиха на пода с кръстосани крака — бяха само на няколко крачки от онова, което приличаше на изсечен от блестящ кристал меч, забит в каменните плочи на пода. На това нещо те не обръщаха никакво внимание — за него нямаше място в пророчествата им, — тъй както не обръщаха внимание и на хората, които изникваха и изчезваха непрестанно из огромната зала около тях, но винаги идваха точно тук.
Прословутият Каландор наистина можеше да служи като най-обикновен меч, но всъщност бе ша-ангреал, и то един от най-могъщите, сътворени в Приказния век. Тръпки я побиваха, когато си помислеше за мъжки ша-ангреал. По-различно беше, докато го имаше само Ранд. И Отстъпниците, разбира се. Но сега, при тези Аша’ман… С Каландор един мъж можеше да привлече достатъчно от Единствената сила, за да срине до основи цял град и да опустоши всичко на мили околовръст. Тя го заобиколи отдалече, придърпвайки инстинктивно полите си. Ранд бе извадил Каландор от Сърцето на Камъка в изпълнение на Пророчествата, а после го беше върнал тук по някакви свои причини. Беше го върнал и обкръжил с капани, изтъкани от сайдин. Те също щяха да имат свои отражения тук, които можеха да се задействат също толкова невъзвратимо, както и в реалния свят, ако някой наоколо опиташе да ги преодолее с погрешни сплитове. Някои неща в Тел-айеран-риод бяха прекалено реални.
Като се стараеше да не мисли повече за „Меча, който не е меч“, Егвийн застана пред трите Мъдри. Те овързаха шаловете си на кръстовете си и развързаха блузите си. Така присядаха айилките да поговорят с приятелки в шатрите си под жаркото слънце. Тя самата не седна и ако това я поставяше в положението на молителка или като на съд, така да бъде. В известен смисъл се чувстваше точно такава.
— Не съм ви казала защо ме призоваха да ви напусна, а и вие не ме попитахте.