Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Водолазите чакаха във фалшивата камера за дълбоководно спасяване, дишайки от известно време сместа от хелий и кислород, и телата им се аклиматизираха към нарастващото налягане. Облякоха свободно прилягащи гумени костюми, с достатъчно място за тръбите, преминаващи по краката, ръцете, дланите и телата им. Една помпа от подводницата щеше да нагнетява гореща вода през тръбите веднага след като излязат от камерата, и да превърне костюмите в нещо като гумени, мокри електрически одеяла. Водата щеше да излиза през малки отвори в тръбите и да пуска топлина, за да компенсира студа на Охотско море. Месецът беше ноември и температурите стигаха почти до нулата.
Водолазите обвиха дюзите за газа с изолационен материал. Нямаше смисъл да топлят телата си, ако ще дишат студен газ. На няколко пъти провериха пъпната си връв, дебелата пет сантиметра плитка от тръби и кабели, довеждащи смесените газове за дишане, маркучите за гореща вода и кабелите за комуникация, ток и осветление.
В плитката преминаваше и здрав кабел, който нямаше нищо общо с дишането, говоренето или виждането. Това беше аварийното въже, което щеше да ги изтегли обратно на „Халибът“, ако се обърка нещо. Единствената им друга възможност за овладяване на грешки висеше закачена на коланите — малки бутилки с авариен въздух за три-четири минути, или бибероните за „връщане у дома“.
Най-после хората бяха готови да излязат през външния люк. В контролната зала Макниш виждаше как ходят, сякаш са на Луната. Ръчните им фенерчета прорязваха призрачна пътека в мътните води до комуникационния кабел. След като стигнаха до него, с помощта на пневматичните пистолети разчистиха мръсотията и пясъка от кабела. В мига, в който го откриха, започнаха прикачването на подслушвателя — около метър дълго устройство със записващ магнетофон с големи ленти. Встрани от основната кутия се намираше цилиндър с литиева батерия. Един отделен кабел бе увит около съветския кабел и щеше да изтегля преминаващите през него думи и данни. Подслушвателят работеше на принципа на индукцията. Нямаше да режат кабела и да рискуват да се получи късо съединение от просмукваща се вода.
В подводницата хората следяха водните течения и снемаха данни през петнадесет минути. „Халибът“ се люлееше около котвите, а рулевите-хоризонталчици опитваха да я държат на ниво през часовете, докато гмуркачите се трудеха да закачат записващото устройство към кабела. След като свързването бе приключено, шпионите изтеглиха нещо като добра проба от съветски глас и предадени данни през кабела.
Нищо от досегашния опит на „Халибът“ не подсказваше, че тази задача щеше да е лека. Кабелът бе открит само с едно запъване при пускането на рибата. Мисията беше преминала така гладко, че повечето от хората останаха с твърдото убеждение, че подводницата им е открила съвсем случайно кабела. В края на краищата нали им казаха, че целта при това плаване в Охотско море са парчетата от руските ракети. Верен на думите си, сега Макниш обърна „Халибът“ и се насочи към съветския изпитателен полигон.
Там водата беше малко по-дълбока от тази над кабела. Все пак рибата на „Халибът“ намери бързо едно място, в което видео-килимът от бяло-сиви зърна по морското дъно се изпъстри със стоманеносивия и черен цвят на електронни компоненти и малки късчета от корпуси. „Халибът“ беше намерил мястото, където умираха съветски ракети.
Тази мисия също беше важна, защото новите съветски ракети тип „Круз“ представляваха ужасна заплаха за американските самолетоносачи. Оръжията имаха нов модел инфрачервени насочващи системи, които ВМС на САЩ не бяха в състояние да елиминират. Брадли вече бе пращал три американски многоцелеви подводници в Охотско море със заповед да опитат да се доближат достатъчно до изпитваните ракети, за да регистрират честотите на инфрачервените устройства, както и на новия вид радарни висотомери, които водеха ракетите близо до водната повърхност и извън обсега на конвенционалните американски системи за противодействие. Идеята беше многоцелевите подводници да използват обемисти устройства, закачени на перископите си, и да излъчват топлинни импулси към ракетите, за да видят кои честоти се отразяваха. Задачата се оказа невъзможна. (ВМС толкова отчаяно искаха да научат каквото и да е за всяка съветска ракета, че бяха изпратили „Сордфиш“ с хидролокатор, разработен за „Халибът“, монтиран на трюма, и със странични прожектори, за да претърсва морското дъно в плитки води. Хидролокаторът работеше така добре, че „Сордфиш“ можеше да разглежда плитчините на почти три метра от дъното при максимална скорост.)