Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Да — кима Джон. — Май това беше. Нортпул.
— Струва ми се, че е звънял, докато съм била в болницата. Да, звънял е няколко пъти.
— Добре — Джон извива вежди. — Защо не му звъннеш?
— Не мога. — Отпускам отчаяно ръце на масата. — Не мога да му кажа: „Здрасти, обажда се Лекси Смарт, имахме една уговорка, но я първо ми кажи ти с какво точно се занимаваш?“ Просто не знам достатъчно. Къде е информацията?
— Все някъде. — Джон разбърква капучиното. — Скрила си я някъде. Сигурно си пъхнала папката на скришно място или си я прибрала…
— Въпросът е къде?
Сервитьорката ми донася капучиното. Посягам към бисквитката и започвам да късам опаковката. Къде ли съм пъхнала папката? Къде бих я скрила? Къде ми е бил умът?
— Помня още нещо. — Джон допива последната глътка и дава знак на момичето да му донесе ново капучино. — Ходи до Кент. Беше у майка си.
— Наистина ли? — вдигам поглед. — Кога?
— Малко преди катастрофата. Може да си занесла папката там.
— У мама ли? — питам скептично.
— Поне провери. — Той свива рамене. — Звънни й и я попитай.
Разбърквам капучиното замислена, когато сервитьорката оставя нова чаша за Джон. Нямам никакво желание да звъня на мама. Всеки разговор с нея ми се отразява зле.
— Хайде, Лекси, ще се справиш. — Устните на Джон потрепват весело, докато наблюдава изражението ми. — Ти какво си, жена или морж?
Вдигам шашната поглед. В първия момент ми се струва, че не съм чула правилно.
— Това е лафът на Фи — заявявам аз.
— Знам. Разказвала си ми за Фи.
— Какво съм ти разказвала? — питам, без да крия подозренията си.
Джон отпива глътка капучино.
— Запознали сте се в часа на госпожа Брейди. С нея си изпушила първата и последната си цигара. Ходили сте три пъти до Ибиза. Беше силно травматизирана, че сте си развалили приятелските отношения. — Той кима към телефона. — Затова трябва да позвъниш.
Тази работа става все по-странна. Какво още знае? Поглеждам го неуверено, вадя телефона от чантата и набирам номера на мама.
— Лекси, не е никаква магия. — Джон едва сдържа усмивката си. — Двамата с теб имахме връзка. Говорили сме за много неща.
— Ало? — Гласът на мама ме кара да забравя Джон.
— Здрасти, мамо, аз съм, Лекси! Кажи ми, да съм носила наскоро документи? Една папка например?
— Голямата синя папка ли?
Не мога да повярвам. Истина е. Папката съществува. Усещам как в гърдите ми се надига вълнение. И надежда.
— Точно така. — Опитвам се да запазя спокойствие. — Там ли е? Нали я пазиш?
— В твоята стая е, точно където я остави — възмущава се мама. — Е, единият ъгъл може да е малко мокър…
Не мога да повярвам. Някое от кучетата се е изпикало върху нея.
— Нали е здрава? — питам притеснено. — Нали всичко в нея се чете?
— Разбира се!
— Супер! — Стисвам телефона. — Пази я, мамо. Сложи я на сигурно място, още днес ще дойда да я взема. — Затварям телефона и се обръщам към Джон: — Прав беше! Там е. Добре, трябва веднага да тръгна. Ще отида до „Виктория“ и до час сигурно ще има някой влак…
— Лекси, успокой се. — Той допива кафето. — Ако искаш, ще те закарам.
— Какво?
— Днес не съм зает. Само че ще трябва да вземем твоята кола, защото аз нямам.
— Ти нямаш ли кола? — питам учудена.
— Търся си нова. — Той свива рамене. — Ползвам или колелото си, или хващам такси. Но знам как се кара последен модел мерцедес кабриолет. — Той отново ме поглежда така, сякаш става дума за някаква стара шега.
Аз би трябвало да знам тези шеги. Ако не аз, то момичето, което съм била преди.
Отварям уста да кажа нещо, но се чувствам прекалено объркана. В главата ми продължават да се роят мисли.
— Добре — отвръщам накрая. — Добре, благодаря.
Измислихме какво да кажем. Вече съм решила какво ще бъде. Ако някой попита, с Джон имаме урок по кормуване. Наминал, когато съм се качвала в колата, и предложил да ми покаже.
Само че никой не пита.
Денят е слънчев, и докато дава на заден, Джон отваря покрива. Бръква в джоба си и вади ластик.
— Ще ти трябва. Доста духа.
Посягам учудена към ластика.
— Откъде се е взел в джоба ти?
— Държа ги навсякъде. Всичките са твои. — Той извива очи. — Не знам какво правиш, но ги ръсиш къде ли не.
Без да кажа и дума, прибирам косата си на опашка, а той завива на първата отбивка.
— В Кент е — обяснявам аз, когато спираме на червен светофар. — Трябва да излезеш от Лондон по…
— Знам къде е.
— Знаеш къде е къщата на мама? — питам слисана.
— Ходил съм.
Светофарът става зелен и потегляме. Гледам към огромните къщи, но почти не ги виждам. Той е ходил в къщата на мама. Знае за Фи. Мой ластик за коса е в джоба му. Знаеше за синята папка. Или се е поразровил, или…